„Философската вяра“ обединява шест лекции, прочетени от Карл Ясперс (1883–1969) през 1947 г. по покана на Академичната общност и Философско-историческия факултет на Базелския университет. Тези лекции са издадени като книга за пръв път през 1948 г. Това неголямо по обем произведение заема централно място в цялостната концепция на автора. Самото понятие философска вяра е сякаш средоточие на значителна част от идеите, съставляващи екзистенциалното философстване.
Доколкото философската вяра има своя корен в неудовлетвореността от ограниченото емпирично знание и доколкото е възможно да се преодолее суеверието на едно тотално познание на света, то тъкмо на нея, на философската вяра, се отрежда дързостта да отправи поглед към трансцендентното, абсолютното битие, обхващащото (das Umgreifende).
Ясперс обръща специално внимание на радикалната разлика между крайността на световото знание и безусловното на вярата. Ето защо тази вяра по същността си е винаги индивидуална и има основание в своята конкретна историчност. На нея ù са чужди всяко институционализиране и свързаният с него култ. Подчиняването ù на безспорни авторитети води до риск за пореден догмат.
Само чрез свободно взето решение, в неограничената от всякакви условности комуникация истинската човешкост (Menschsein) би могла да добие действителност. Затова и философската вяра е вяра във възможността за безпределна комуникация между човек и човек. Една увереност в „радикалната откритост“, надмогваща всеки нихилизъм, породен от неокончателността на всяка устоявана истина.
Отнемайки на другия правото да има своя истина, защитавана със собствени аргументи, ние сякаш сами заглушаваме изконния си вътрешен глас, който единствен зове към единение в духа.
Само в положеното усилие другият да бъде разбран ние достигаме до себе си, разбираме себе си в екзистенциалната общност и само тогава може да се възвисим и да преживеем себе си в истинското битие.
Валери Борисов
Карл Ясперс: „Вярата е различна от знанието. Джордано Бруно е вярвал, а Галилей е знаел. Външно и двамата са били в еднакво положение. Съдът на Инквизицията е изисквал под смъртна заплаха отказ от собствените им твърдения. Бруно е бил готов да се отрече от някои, но не и от решаващите за него положения; той умира със смъртта на мъченик. Галилей се отказва от учението за въртенето на Земята около Слънцето, като е измислен сполучлив анекдот за изречените от него впоследствие слова: и все пак тя се върти. Това е разликата: истина, която се накърнява при отказването от нея, и истина, чийто отказ не я засяга. И двамата са извършили нещо, съответстващо на смисъла на представяната от тях истина. Истината, из която аз живея, е благодарение само на това, че се отъждествявам с нея, тя е исторична в нейното явяване, не е общовалидна в нейната обективна изказуемост, но е безусловна. Истина, чиято правилност аз мога да докажа, съществува и без мен самия; тя е общовалидна, неисторична, но не е безусловна, по-скоро е отнесена до предпоставки и методи на познанието във връзка с крайното. Би било неподобаващо да искаш да умреш за една правилност, която е доказуема. Но когато мислителят, който вярва, че е вникнал в основанията на нещата, не може да се откаже от своите твърдения, без с това да накърни самата истина, това е неговата тайна. Нито едно общо схващане не може да изисква от него да стане мъченик. Само това, че той става такъв, и то като Бруно, не от фанатичен ентусиазъм, не от упорството в дадения момент, а след дълго неохотно себепреодоляване, е признак на истинска вяра, а именно – на увереност в истина, която аз не мога да докажа както научното познание на крайните неща.
При все това случаят с Бруно е необичаен. Та нали за философията съвсем не е привично да се концентрира върху твърдения, приемащи изповедален характер, а върху мисловните връзки, които в цялост проникват един живот! Ако Сократ, Боеций, Бруно са сякаш светците в историята на философията, въпреки това те не са най-великите философи, но пък са разглежданите с благоговение образи на утвърждаването на една философска вяра по пътя на мъчениците.
В противовес на саморазбираемостта, че човекът можел да гради всичко върху своя разсъдък – само да ги нямаше глупостта и злата воля, то всичко би било наред, – срещу тази заблуда на разсъдъка другото, с което ние сме свързани, бива окачествено на основата на разсъдъка още като ирационалното. То се признава с неохота или се поддържа като сама по себе си безразлична игра на чувствата, като една крайно необходима за душевния организъм илюзия, като развлечение в свободното време. Или в него се виждат дори сили и се апелира към тях като ирационални душевно-духовни страсти, за да постигнат с тях своите цели. В края на краищата в тях се вижда истинното и хората се впускат в ирационалното, в опиянението като в истинския живот.
На свой ред вярата по никакъв начин не бива да се схваща като ирационалното. Тази полярност на рационално и ирационално се е превърнала по-скоро в обърканост на екзистенцията. В това перчене, веднъж с науката, друг път със своята мнимо недискутируема последна гледна точка, в това позоваване, веднъж на проницателност, след това пък на своите чувства е възникнало едно лишено от комуникация безспирно изричане на мнения. Тази игра беше възможна, докато фактически още блестеше ставащото все по-слабо съдържание на една велика традиция. Краят на духа беше това, че той осъзнато основа себе си върху ирационалното. В евтините нападки срещу всичко, в упорстването спрямо тъкмо желаните и смятани за действени съдържания, в разсипването на традицията чрез несериозността на една привидно превъзхождаща я свобода и в патетиката на недостоверното той изгоря като фойерверк. Срещу цялото това ниво на говорене човек не може да се бори – та нали срещу себе си той няма никакъв противник, а неизяснено, менящо се като Протей многообразие, което изобщо не може да бъде схванато в неговата тотална безпаметност – а само да бъде преодоляно от яснотата.
В основата си нашата вяра може да бъде не само негативното, ирационалното, впускащото се в мрака на противното на разсъдъка и лишеното от закон.
За философската вяра, вярата на мислещия човек, е налице по всяко време признакът, че тя е в съюз със знанието. Тя иска да знае това, което е узнаваемо, и да вникне в самата себе си.
Безграничното познание – науката – е основен елемент на философстването. Не бива да има нищо, за което не би могло да се запита, никаква тайна не бива да съществува по отношение на проучването, нищо не може да се потули, като се отхвърля. Чрез критика обаче се постигат чистотата, смисълът и границите на познанието. Който философства, съумява да се предпази от вмешателствата на едно мнимо знание, от заблудите на науките.
Философската вяра иска по-нататък да осветли самата себе си. Философствайки, аз нищо не приемам просто така, неовладяно, както то ми се натрапва. Наистина вярата не може да стане общозначимо знание, но трябва чрез себеубеждение да стане настояща за мен. И тя трябва непрекъснато да става по-ясна, по-осъзната, да бъде тласкана от съзнанието напред и напред.“
Книгата „Философската вяра“, от Карл Ясперс, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
