Ако животът е само болка и страдание, струва ли си да го има? Ако всеки ден се събуждаш с ужас от това, което може да ти поднесе денят, струва ли си изобщо да го започваш? Ако пред очите си виждаш единствено смразяващи картини на смърт и болка, ако всяка мисъл за бъдещето е свързана с чувство за абсолютна безизходица и вакуум, ако няма нещо в теб самия, което смяташ за хубаво, то защо трябва да се мъчиш?
Здравейте, аз съм Борис, повече от 15 години страдах от депресия, безсъние и паническо разстройство. Аз умирах всеки ден, по няколко пъти на ден, за да се изправя след поредния пристъп на паника и да продължа съществуването си до следващата смърт.
Тази книга не е наръчник за самопомощ. Тя е биографията на моята Голгота обратно към самия мен, на опита да събера себе си от малкото парчета, които ми бяха останали и в които бледо се отразяваше истинският ми Аз.
И в крайна сметка, когато съблечеш всичко, когато се бориш за всяка глътка въздух, когато отхвърлиш цялата суета и задушаваща амбиция, и когато остане само голият живот, тогава има едно нещо, което винаги те връща към теб самия. Любовта! Към самия живот!
Борис Дренков завършва Немската езикова гимназия в родния си град София, след което немска и английска филология в Университета Лудвиг-Максимилиан, Мюнхен, където през 2010 г. придобива и докторска степен по английска литература. Негови публикации, белетристични творби и преводи са издадени в цяла Европа, САЩ и Азия. „Депресията в мен“ е неговата трета книга на български език, която, както и останалите му публикации у нас, е автобиографична и изстрадана от първо лице. „Депресията в мен“ в никакъв случай не е книга за самопомощ, а е разказ за пътуването обратно към себе си, стъпка по стъпка, парче по парче.
***
Откъс
Аз съм уникален човек. С уникална депресия. Като моята депресия друга няма. Няма и други такива панически атаки. Няма! Те са като никои други не света. Не, това не е самохвалство. Точно така е. Всеки човек е уникален. Няма двама души, които да реагират на едно и също нещо по абсолютно еднакъв начин. Има хора, които се радват на нова работа, други – че им се ражда дете, че печелят много пари. Има и такива, които не се радват. Има хора, които, когато страдат, за страданието им разбират всички около тях, че дори и много хора, които не са около тях. И други, които не дават и най-малкия повод някой да заподозре, че нещо не им е наред. И понеже аз съм уникален и моята депресия е уникална, аз се смеех, забавлявах приятелите си, роднините, пред майка ми и баща ми бях, както винаги, клоун на пружина – пълен с енергия, разказвах смешки и докладвах за подвизите в работата си. Пред жена ми бях силен, неуморен. На работа – вечният шампион, правещ невиждани и немислими обороти за фирмата. И просто в един момент казах на майка ми, която е лекар, че не се чувствам много добре и я попитах дали има някой доверен психиатър, при когото мога да отида. Знаех, че съм за психиатър. Не за невролог, не за кардиолог, а директно за психиатър. Тя нямаше. Щяла да пита, но за какво ми е? Какво не е наред? Не, всичко е наред. Искам просто да се консултирам с някого. Ама защо? Нали в работата всичко е наред? Детето е здраво. Какво може да не ти е наред? Не бе, всичко ми е наред, просто искам да се посъветвам за нещо със специалист. Ох, само да ме тревожиш. Ще питам и ще ти дам телефон, ама нямаш повод да се чувстваш зле. Всичко ти е наред. Да, така е, всичко ми е наред. Просто искам да дам малко пари на психиатър, защото така го чувствам отвътре. Ох, и ти си един! Добре, ще разпитам!
За първи път чух думата „депресия“, когато бях в първи или втори клас. Колежка на майка ми от нейната болница имала депресия. А толкова добра жена. С две малки деца. С мъж, който я обожавал. Всичко ѝ било наред. Но ето нà! В депресия е. Спряла да ходи на работа. Искала да си се грижи за децата и домакинството, не можела повече да работи. А те, колежките, искали да я накарат да се върне. Майка ми много обичаше тази колежка, имаше някакво вътрешно разбиране към тези състояния и изпитваше голямо съчувствие. Винаги казваше думата „депресия“ с особен тон, без самата някога да е преживявала нещо подобно за по-продължителен период. Или пък го е преживявала? Както и да е. Веднъж бяхме поканени на гости у колежката с депресия. Аз, малкото дете, бях впечатлен от дома им – толкова красив, чист, светъл и уютен. Беше в началото на 90-те на миналия век, които, като цяло, помня смътно и основно в тъмносиви краски. Играехме си с децата на колежката, докато родителите ни вечеряха. Беше мега забавно. Колежката се смееше, разказваше някакви безумно смешни истории, от които възрастните не можеха да си поемат дъх. Имаше страхотна храна, а за десерт – най-вкусният тиквеник, и до ден днешен не съм опитвал такъв. След година чух, че колежката с депресията се е самоубила. В Панчарево. На пейка, на която години наред ходели с мъжа ѝ в почивните дни, за да си говорят и да гледат езерото. Преди да отиде сама на пейката. В Панчарево. Сготвила за седмица напред, изчистила целия апартамент. Пуснала няколко перални и простряла всичко. После се самоубила. В Панчарево.
По-късно, в Германия, имах една позната, която винаги седеше сама. Винаги на централно място в съответното помещение, но сама. Не говореше с никого. Ако някой се опитваше да я заговори, тя го отбягваше и мълчеше. Не се усмихваше. Единственото, което казваше, беше, че не е спала от седмици. Че не може да се храни. Че не иска да излиза, защото няма сили и всичко много я боли. После се пенсионира по болест. На 23 години. Защото страдала от хронична депресия. Била неработоспособна. И точка. Нямала желание да работи, да учи, нямала сили за нищо. Не искала да живее.
И ето ме и мен. Първенец по всичко. Няма нещо, което да не ми върви, няма човек, който да не съм успял да развеселя, няма шеф, който да не съм покорил. Едва от две години в България, а вече женен, с малко дете, шеф на екип, който за година от един човек увеличих на десет и тепърва трябваха още, защото направих фирмата толкова печеливша, колкото никой не е подозирал, че е възможно да стане, дори създателите ѝ. И както си пушехме и се веселяхме с колегите на балкона на офиса, така аз се извинявах, че трябва да си купя цигари, и изчезвах за десетина минути, в които преживявах поредната паническа атака. Умирам, минава ми, разбирам, че и днес няма да умра, и пак се връщам да работя, да мотивирам колегите да дават максимума от себе си, защото и аз давам максимума от себе си и не спирам да работя. А вкъщи съм най-отдаденият баща, съпруг, син, брат и каквото можете да си представите. До момента, в който не си легнат всички. И тогава пак мога да умра, за малко. Когато кажех на някого, че страдам от депресия и имам паническо разстройство с неспирни паник атаки, никой не ми вярваше, никой, дори най-близките ми хора.
Всеки човек е уникален. Всяка депресия – също. Всяка радост, обич, всяка болка, самота са уникални за всеки човек. Изглеждат различно, чувстват се различно. Хората имат нужда от различни неща, за да се облекчат, за да видят светлината, за да я прегърнат и да оставят мрака зад себе си. Много е сложно да си човек. Трудно, уморително, понякога отчайващо. Но нима има друго същество, друга форма на живот от познатите ни, което може да празнува живота по подобен начин? Което може да усети живота във всичките му аспекти. Да си човек е голяма отговорност. Пред самия себе си преди всичко, защото животът, който ти е даден, е уникален дар. Начинът, по който се пречупва онази божествена искра, която кара слънцето да изгрява всеки ден, която разлиства дърветата през пролетта и която кара сърцето да тупти, е единствен във всяко нещо, което носи животът. И само човекът може да облече чувствата от преминаващия през вените му живот в думи, емоции, танц, прегръдка. Затова е много отговорно и е трудно винаги да избираш да обичаш, вместо да мразиш, да прощаваш, вместо да отмъщаваш. Всяка депресия е уникална. Както всеки човек. Както всяко раждане и всяка смърт.
Книгата „Депресията в мен“, от Борис Дренков, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
