Пробивите на един от най-изтъкнатите психотерапевти на нашето време, осъществени чрез новаторския му подход: еднократни едночасови срещи с пациенти
Поради влошаването на своята памет и глобалните последици от коронавирусната пандемия легендарният психотерапевт д-р Ървин Ялом е принуден да преосмисли формата на сесиите си с пациенти. Решава да се опита да постигне възможно най-много в рамките на само една терапевтична среща, фокусирайки се единствено към изследването на случващото се тук и сега. Още в началото установява, че това му позволява да стигне до още по-дълбоки кътчета у своите пациенти. С готовността си за себеразкриване д-р Ялом им помага да изоставят защитите си и ги предразполага към непосредствен контакт, с което могат да постигнат себепрозрение само за шейсет минути.
Сборникът разкрива разнообразни трансформиращи консултации и професионалните прозрения на д-р Ялом. Тези истории свидетелстват за преобразяващата сила на един нов способ на свързване между хората. Книгата е за всеки, който иска да внесе непосредственост, автентичност и откритост в отношенията си във всички сфери на своя живот.
Относно вторите срещи
(откъс)
В имейла си София се беше представила като четирийсетгодишна, необвързана жена, която живее и работи като хирург травматолог в Шотландия. Емигрирала от Република Южна Африка предната година, след като и двамата ѝ родители загинали в автомобилна катастрофа. Това беше всичко, което знаех за нея, това и факта, че щях да разполагам само с един час, в който да съм ѝ полезен.
Две седмици по-късно се срещнахме в зуум и първите ѝ думи ме поразиха:
– Сама съм на този свят и мисълта, че може да прекарам остатъка от живота си в самота, ме ужасява. Нямам близки приятели в Шотландия. Много съм разтревожена заради неспособността си да създам трайна връзка с мъж.
– Ще ми кажеш ли повече? – попитах.
– Излизам на много първи срещи, понякога по два пъти в седмицата, но почти никога не стигам до втора. Отблъскваща ли съм? Или твърде глупава?
– Нито едно от двете. Срещата ни едва започва, а за мен вече е очевидно, че си интелигентна жена. Освен това, стига да не използваш някакъв филтър, „отблъскваща“ е последната дума, която би ми хрумнала.
По лицето ѝ пробягна усмивка.
– Затова нека помислим и опитаме да разберем каква е истинската причина – продължих.
– В Шотландия съм вече над година и все още нямам никакъв социален живот.
– Какво те отведе именно в Шотландия?
– Разбрах, че в Обединеното кралство има недостиг на лекари, а аз се нуждаех от промяна. Вече ми беше трудно да живея в Южна Африка с всичките спомени за родителите ми.
– Как е животът ти сега?
– В професионално отношение – добре. Харесва ми да се срещам с пациенти. Да помагам в кризисни обстоятелства. Вечер и през уикендите се занимавам с научноизследователска работа, което е удовлетворяващо. Но социалния ми живот го няма никакъв.
Изтъкнах, че съвсем наскоро се е преселила в друга държава, при това непосредствено преди началото на глобалната пандемия, която беше съществена пречка за общуването лице в лице.
– За мен промяната не беше кой знае каква. Болниците са отворени, така че съм с хора по цял ден. Плюс това така или иначе всички носим хирургични маски независимо дали има, или няма ковид.
– Дали самото преселване не е оказало ефект?
– И в Южна Африка нямах много приятели.
Проблемът ѝ очевидно излизаше извън сферата на романтичните отношения, това можеше да се окаже важно. Мислено си го отбелязах. После се заех да изследвам живота ѝ така, както съм го правил с успех в работата с безброй пациенти – макар и малко по-ускорено предвид обстоятелствата. Но тя ловко отклоняваше всеки мой опит да я накарам да говори.
На въпросите ми отговаряше радушно, но простичко и повърхностно. Сякаш не желаеше да се задълбочи в никоя от посоките, които предлагах, нито да сподели каквато и да е по-лична информация.
Това продължи петнайсет минути и аз започнах да чувствам как дистанцията помежду ни не просто не намалява, а се увеличава, което за мен често е знак, че трябва да се пренасоча към изследването на „тук и сега“. Първата крачка бе да изместя фокуса на разговора ни от трудностите в отношенията ѝ с другите върху случващото се между нас.
– София, нека те попитам нещо. Как се справяме двамата с теб в днешната сесия?
– Не съм разговаряла с психиатър преди. Това ми е за първи път.
– Би ли ми казала нещо повече? Как ти се струва разговорът с мен?
– Както казах, нямам опит с терапевти. Вие сте първият. Но бих казала, че всичко се развива както трябва.
След поредния отговор, който блокираше развитието на разговора, аз разкрих на София, че ми е много трудно да осъществя контакт с нея. Че исках да узная какво се случва в нея, но се чувствах неловко. Това сякаш я заинтригува, но тя продължи да разговаря по същия начин – да скъпи думите си и да споделя възможно най-малко информация за себе си.
Реших, че ѝ е необходимо по-директно подсказване.
– Какви емоции предизвикват у теб въпросите, които ти задавам, София? Как се чувстваш?
– Не разбирам защо не спирате да ме питате за това. Струва ми се, че то няма никаква връзка с причината да ви потърся – отвърна София.
– Тъкмо напротив – възразих. – Нека ти обясня какво се случва според мен. Най-напред, моля те, опитай да гледаш на срещата ни днес като на социален микрокосмос, отразяващ онова, което се случва с теб в реалния свят.
– Социален микрокосмос?
– Искам да кажа, че начинът, по който взаимодействаш с другите, до голяма степен се възпроизвежда сега във взаимодействието ти с мен. Ти си интелигентна и привлекателна жена, която излиза на първа среща с много мъже. По някаква причина обаче те повече не ти се обаждат. Това е загадката, която се опитвам да ти помогна да разрешиш. Убеден съм, че изследвайки нашите отношения – тоест онова, което ти и аз преживяваме сега, – ние можем да открием решението.
Тя като че ли се замисли върху думите ми, после кимна, но не каза нищо.
Наведох се по-близо към екрана.
– Нека ти споделя каква е реакцията ми към теб в срещата ни дотук.
Тя ме погледна с широко отворени очи, в които се четеше изненада и опасение – това е реакцията на почти всички пациенти, щом им кажа това. Според мен причината е, че повечето от нас никога не получават наистина честна обратна връзка от другите. Реакциите на хората неизменно се определят от типа на техните отношения с нас – например любовни, при които има висок емоционален залог, или професионални, при които служебното положение е от решаващо значение. Но искреността на терапевта е един от най-ефективните инструменти.
– От самото начало – продължих аз – полагам усилие да те опозная, да се сближа с теб. Разполагаме с малко време, затова искам това да стане възможно най-бързо. Затова и въпросите ми са доста лични. Но не отбелязвам почти никакъв напредък. Ти се държиш резервирано и като че ли не се чувстваш комфортно. Каквото и да те попитам, не ми разкриваш почти нищо за чувствата си. И сякаш се озовах в задънена улица. Желая да ти помогна да се откриеш пред мен, но се чувствам неловко за това, че те подлагам на такъв натиск. Разбираш ли ме?
– Твърдите, че срещата ни е социален микрокосмос?
– Точно така.
– Хм, интересна идея – замисли се София. – Добре тогава. Ще пробвам да съм по-открита. Отговорът ми на вашия въпрос е, че се чувствам малко смутена и малко ядосана.
– Чудесно! И подозирам, че това, което се случва тук, в нашия разговор, е много сходно с това, което се случва между теб и другите. Следваш ли мисълта ми?
– Тоест ядосвам се на другите?
– Вероятно, когато се опитат да те доближат повече, отколкото ти се нрави. – Тя кимна, видимо още по-заинтригувана, и аз продължих: – Сега, София, можеш ли да поемеш риска да ми разкажеш повече за своите чувства във връзка със срещата ни дотук? Опитай се да не премълчаваш нищо. Не се притеснявай, че ще ме обидиш.
– Щом искате да не премълчавам нищо, така и ще направя. Ще бъда съвсем откровена. На част от мен действително никак не ѝ се нрави това, че непрестанно ме притискате да се разкрия.
– Моля те, продължи – насърчих я със спокоен тон.
– Разбира се. Това започва да ме дразни. Вие започвате да ме дразните! Не, нека се изразя другояче: аз се дразня и ако това беше нормален разговор, отдавна да съм си тръгнала.
Кимнах, за да ѝ покажа, че е засегнала нещо важно.
– Но не съм си тръгнала, защото... може би започвам да се досещам накъде биете. Да, истината е, че аз не се разкривам. Не съм свикнала. И ми е некомфортно да го правя. Защо въобще е необходимо?
– Ето че вече напредваме – казах. – Мисля, че това хвърля светлина по отношение на твоя тъй важен въпрос: защо не излизаш на втори срещи? Представи си, моля те, мъжа, с когото си излязла на среща. В течение на цялата вечер той се опитва да те опознае, да разбере дали си човек, за когото може да отвори сърцето си. Но всеки път, когато пробва да скъси дистанцията, ти отклоняваш въпросите му. След час-два и може би едно или две питиета той вече е започнал да се отдръпва, убеден, че ти не проявяваш интерес към него. Усъмнен, че може би не заслужава вниманието ти.
Тя кимна бавно, очевидно обмисляйки думите ми. По погледа ѝ личеше, че ѝ е трудно да приеме заключенията, към които те отвеждаха.
– Разбирам, че да се разкриваш пред другите е трудно – продължих. – Но ако желаеш някой да се сближи с теб, е необходимо да излизаш от зоната си на комфорт.
– Да. Няма да ми е лесно, но трябва да опитам...
Гласът ѝ секна. Очевидно я безпокоеше нещо друго. Продължи след около минута:
– Значи вината е у мен... за всичките пропуснати възможности, с всички тези хора?
– Отчасти – отвърнах. – Но само отчасти.
Оставих я да поразмишлява върху това, но не след дълго се намесих, тъй като знаех, че ако започне да се самообвинява прекалено, това не би ѝ било от полза. Чувството за отговорност може да е много полезно, защото подбужда към промяна, но що се касае до самобичуването, случаят рядко е такъв.
– Какво знаеш за произхода на своя дискомфорт? – попитах. – На какво се дължи той?
– Мисля, че корените му се простират много назад във времето. Родителите ми бяха мисионери, доста затворени и сдържани хора. Така съм възпитана и аз.
– Как си го обясняваш?
– Работата за тях беше на първо място. Затова беше важно да съм безупречна – да се справям добре с ученето, да се държа прилично и изобщо да съм на ниво, в съответствие с положението им в църквата и общността.
– Стягали са те здраво.
– Много здраво.
– А как стояха нещата в емоционално отношение? Например когато беше разстроена заради нещо?
– Нямаше място за моите проблеми.
Бяхме пресрочили часа, но пък бяхме оползотворили времето много добре. София като че ли бе схванала идеята, че поведението и чувствата ѝ се възпроизвеждаха в нашето взаимодействие. Тази идея щеше да отвори очите ѝ за собственото ѝ влияние върху нейните многобройни първи срещи. Тази сесия беше една от многото, в края на които съжалявах, че вече не провеждам дългосрочна терапия. София пред очите ми беше узряла за промяната, а това е винаги вълнуващ момент. Щях да се радвам много, ако можех да продължа работата с нея. Но уви, сега и аз като София провеждах само „първи срещи“ – моите еднократни консултации с пациентите. В нейния случай това бе проблем, който тя вероятно вече беше на път да разреши.
В моя случай, подозирах, тези първи срещи бяха временно решение за неизбежния и всъщност нерешим проблем, който представляваше стареенето и загубата на паметта. Как би се почувствал пациент, бил на „първа среща“ с мен, когато се срещнем втори път и той установи, че не си спомням почти нищо за него? Най-вероятно би се почувствал отхвърлен, като човек, чиито проблеми са толкова незначителни, че не заслужават моето внимание (за което е платил значителна сума). Това без съмнение не би спомогнало за изграждането на необходимите за успешната терапия топли, близки отношения.
Но аз мисля, че бях полезен на София, което не е зле за първа среща.
Книгата „Часът на сърцето. Човешкият контакт тук и сега“, от Ървин и Бенджамин Ялом, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
