За да разбираме и възпитаваме по-добре децата си, първо трябва да опознаем и разберем по-добре себе си. Да превъзпитаме своето вътрешно дете. Да се научим да се приемаме и обичаме. Да изцелим травмите си. Да се превърнем в зряла, отговорна, спокойна и емоционално интелигентна личност, която не търси стойност и себеутвърждаване отвън – чрез другите. Когато се променяме и изцеляваме, ние променяме и изцеляваме връзката с децата си. – Елена Петрова
Как да станем по-добри родители? Като превъзпитаме себе си. Децата просто отразяват онова, което виждат в нас. Ако търсим в тях причините за проблемите, които срещаме във възпитанието им, пропускаме да забележим, че те само изваждат наяве собствените ни слабости. Децата са ярки прожектори, които осветяват нашите травми и уязвимости, помагайки ни да ги видим по-ясно, да ги осъзнаем, преработим и да израснем.
Не можем да им дадем това, което самите ние нямаме. Ако се погрижим за собственото си щастие и личностно израстване, това автоматично ще се предаде на децата ни. Ако сме модел за смислен и пълноценен живот, а не за саможертви и мъченичество, ще освободим децата си от бремето на „нашия неизживян живот“. Най-добре се възпитава чрез личен пример.
Какъв е вашият?
264 с., мека корица; 21.90 лв.
Родителството като път към себе си
Възпитаването на деца е възпитаване на себе си пред техните очи. – Лев Толстой
С раждането на децата ми се роди и майката в мен – в началото почти безпомощно новородено, което трудно се адаптира към необятния, напълно нов и непознат свят на майчинството. С раждането на трите ми деца поех на дълъг път – пътя КЪМ СЕБЕ СИ. Превърнах се в родител не толкова на децата си, колкото на своето вътрешно дете. Децата ми дойдоха, за да ми преподадат ценни уроци – и вероятно да ме научат на много повече, отколкото аз тях.
Когато започнах да чета литература за отглеждане и възпитание на деца и стартирах фейсбук страницата си „За Майките и Хората“ – пространство за вдъхновение на родители, изобщо не предполагах накъде ще ме отведе този път. Колкото повече напредвах по него обаче, толкова по-силно осъзнавах, че вървя... КЪМ СЕБЕ СИ. Осъзнах, че информацията за отглеждане и възпитание на деца не ми помага непременно да стана по-добър родител, а да стана по-добра версия на себе си. Подобряването на връзката с децата ми и общуването с тях се получи като вторичен резултат от себепознанието, израстването и подобряването на връзката ми със самата мен.
Колкото по-силна и пълноценна е връзката ни със самите нас, толкова по-добра ще бъде тя и с останалите хора, включително и с децата ни. Осъзнатостта по отношение на себе си води до повече осъзнатост и в отношенията с другите. Така стигнах до извода, че усилията ни като родители трябва да са насочени основно към самите нас.
Помислих си, че всъщност може би вървим в обратната посока или отзад напред – вместо от себе си да вървим към децата, ние тръгваме от децата към себе си, което прави пътя ни доста по-дълъг и труден, а понякога дори ни „закотвя“ на едно място. За да разбираме и възпитаваме по-добре децата си, първо трябва да се научим да се разбираме по-добре и да общуваме пълноценно със себе си. Да превъзпитаме своето вътрешно дете. Да си дадем всичко, което ни е липсвало. Да запълним дефицитите, които имаме като личност. Да излекуваме травмите от миналото си. Да станем цялостни. Да се научим да се приемаме и обичаме. Да се превърнем в зряла, отговорна, спокойна, самодостатъчна и емоционално интелигентна личност, която не търси смисъл, стойност и себеутвърждаване „отвън“ – чрез другите. Когато се променяме и изцеляваме, ние променяме и изцеляваме връзката си с другите. Вярвам, че това е пътят на осъзнатия родител, който обаче изисква всекидневна работа над себе си години наред.
Книжният пазар изобилства от литература за отглеждане и възпитаване на деца. Тази литература обаче е преимуществено фокусирана върху децата. Макар да споменава (често съвсем бегло) значението на психичното здраве и благоденствието на родителите, както и на връзката между партньорите като важни величини във възпитанието, специализираната литература сякаш омаловажава факта, че те са най-важните и критични величини за отглеждането на спокойни, удовлетворени и пълноценни личности. Така се роди идеята за тази книга, чиято основна цел е да споделя една прекрасна идея, която ми помогна да стана по-спокоен, уравновесен и емоционално стабилен родител – а именно:
Фокусът на родителството трябва да е върху самите нас, а не върху децата ни.
Възпитаването на децата е всъщност начинът, по който родителите възпитават себе си, отразен от децата.
Вторачваме се твърде много в децата си, търсейки проблемите в тях. Вярваме, че възпитанието е прост и еднопосочен процес – родителят възпитава детето. Пропускаме да видим, че проблемите на децата най-често са породени от нас самите, от собственото ни неразбиране, и не осъзнаваме, че отговорността за качеството на връзката с децата ни носим изцяло ние, родителите. Поправяйки себе си, поправяме и децата си. Приемайки себе си, приемаме и децата си. Обиквайки себе си, обикваме и децата, които толкова ни напомнят на нас самите. Като израстваме ние, израстват и те, защото ставаме по-добър модел за тях. За да станем по-добри родители, просто трябва да станем по-добри хора, по-завършени личности. Ние сме моделът и първообразът, който те следват, копират, отразяват. Карл Юнг казва:
Ако има нещо, което искаме да променим в детето, първо трябва да проверим и да видим дали това не е нещо, което е по-добре да променим в себе си.
Променяйки своя фокус, ние променяме целия свят, живота си, самото дете. И това е единствената промяна, която е изцяло в нашата власт.
Никой не се променя, ако сам не поиска. Не се променя, ако го молите. Не се променя, ако му се присмивате. Не се променя, ако използвате разум, емоции или строга любов. Има само едно нещо, което кара човек да се промени: неговото собствено осъзнаване, че има нужда от промяна.
Тези думи на Джак Круз илюстрират простата истина, че трудно можем с външна принуда, натиск и въздействие да променим друг човек, било то и децата ни.
В действителност всеки опит да променим децата си съвсем еднозначно се тълкува от тях като критика към личността им, липса на безусловна любов и приемане и води до нежелан страничен ефект – отчуждение, ерозиране на връзката, съпротива, горчивина, задълбочаване на проблемното поведение. Приемането на децата ни такива, каквито са, е най-благоприятната почва за техния растеж, развитие и положителна промяна. Но за да можем да приемем децата си, първо трябва да се научим да приемаме и обичаме самите себе си. Всичко, което ни дразни и не можем да приемем у децата си, често е просто отражение на нещо в нас, което не сме осмислили и преработили.
***
Написах тази книга не от позицията на специалист – психолог, педагог, експерт по детско развитие, а от позицията на родител, чиито разностранни търсения в полето на психологията, родителството и личното усъвършенстване ми позволиха да си съставя една по-многостранна и пъстра картина на родителството и да открия връзки и системност там, където тесните специалисти виждат отделни детайлни фрагменти.
Силата на човешкия мозък е в създаването на връзки и асоциации в безкрайното море от информация, в което сме потопени. Много уместни за случая ми се струват думите на френския специалист по невронауки и автор на книгата „Освободи своя мозък“ Идрис Аберкан:
Комбинирането на знания е нелинейно. Ако до чувал с ориз сложим втори чувал, ще станат два чувала с ориз, това е линейност. Но ако съберем две знания, сборът им ще бъде трето знание.
Не претендирам, че съм създала трето знание, но поне се надявам, че съм успяла да събера съдържанието на два чувала с „ориз“ по максимално ергономичен, компактен и удобен за употреба начин. Вярвам, че написах тази книга с „размаха“, който предимството на аутсайдера и аматьора ми дава. Размах, който ми позволи да видя цялостната картина от „птичи поглед“ и да разгранича важното от маловажното. Точно това съм се опитала да направя в книгата си – да интегрирам в една завършена система няколко прекрасни идеи, които срещнах по пътя към себе си като човек и родител. Идеи, които намирам за безценни съединителни нишки в деликатната тъкан на родителството.
Елена Петрова е майка на три деца. Завършила е право в Софийския университет. В момента се обучава за психолог в магистърска програма „Психология на здравето“ в Софийския университет. Автор е на книгата „Очакваме близнаци“ (един вълнуващ и полезен пътеводител през най-предизвикателния период в отглеждането на близнаци – бременността, раждането и първата година), на статии в областта на родителството, както и на фейсбук страница с над 12 хиляди последователи, посветена на осъзнатото родителство и възпитанието – „За Майките и Хората“. С тънък психологически усет и широкия публицистичен размах на юрист авторката успява да синтезира с лекота различни идеи от областта на осъзнатото родителство и да поднесе на родителите „букет“ от възгледи и нагласи, които могат коренно да променят погледа им към родителството.
Книгата „Съзнателно родителство“, от Елена Петрова, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
