„Съкровището на Сиера Мадре“, Б. Травен

„Съкровището на Сиера Мадре“ е литературен шедьовър на тема Дивия запад. Романът проследява приключенията на трима американци, търсещи злато в планините на Мексико, които се сблъскват с множество опасности, алчност и предателство.

Публикувана за пръв път през 1927 г., книгата запленява милиони читатели, а две десетилетия по-късно режисьорът Джон Хюстън заснема по нея прочутия си филм с участието на Хъмфри Богарт.

„Травен разказва историята си по-умело и от най-добрите разказвачи“. – Букс енд Букмен

336 с., мека корица, 23 лв.

Откъс

Само съкровището, което според човек не струва

усърдните му усилия, е истинското съкровище,

за което мечтае цял живот. Бляскавото съкровище,

което търси денонощно, лежи заровено

от другата страна на ей онзи хълм.

Пейката, на която седеше Добс, не я биваше. Една от дъските беше счупена, а съседната дъска така се бе изкривила, че да седиш на нея се оказваше истинско наказание. В този миг на Добс изобщо не му хрумваше мисълта дали заслужава наказанието, нито дали то му е наложено несправедливо. Щеше да забележи, че му е неудобно, само ако някой го бе попитал как се чувства. Ала никой, разбира се, не си направи труда да му зададе този въпрос.

Прекалено много го занимаваха други мисли, за да обръща внимание как е седнал. Точно тогава търсеше решение на един вековечен въпрос, каращ толкова много хора да забравят всичко, което ги заобикаля, както и всички мисли, освен „Как бих могъл в момента да се сдобия с малко пари?“.

Ако човек има някакви пари, по-лесно му е да си осигури още, като инвестира малкото, с което разполага, в някакъв доходоносно изглеждащ бизнес. Трудно е обаче да забогатее, ако самият той няма и цент.

Добс нямаше нищо. Всъщност притежаваше по-малко от нищо, защото нямаше дори хубави дрехи. Понякога хубавите дрехи могат да послужат като скромен фонд за началото на едно начинание.

Всеки, който има достатъчно сериозно намерение да се труди, със сигурност ще си намери работа. Само че не отивайте при онзи, който ви казва това, защото той няма какво да ви предложи, нито познава човек, знаещ къде има свободно работно място. Точно това е причината да ви даде, обзет от братска любов, толкова щедър съвет – и да покаже колко малко познава света.

Добс бе готов да прекарва с количка тежки камъни по десет часа на ден, ако някой му предложеше, но дори да се появеше такава възможност, щеше да е последният, който би могъл да я използва при наличието на стотици чакащи, пък и коренните жители щяха да бъдат с предимство, а чужденецът да е на опашката, ако изобщо се стигнеше до него.

Хвърли поглед към ваксаджията на площада, за да види как върви работата му. Той имаше висок железен стол. Изглеждаше доста примамливо, макар че на удобното място не седеше никой. И в тази дейност конкуренцията бе голяма. Десетина или повече хлапаци, на които не им беше по джоба да имат столове, се стрелкаха като невестулки по площада в търсене на клиенти. Попаднеха ли на минувач, чиито обуща не бяха лъснати до блясък, тичаха подире му, докато той, за да се отърве, не се предадеше, и тогава отново лъскаха обувките му. Обикновено с тази работа чевръстите момчетата се занимаваха по двама; всяко лъскаше една от обувките, а заплащането си поделяха. Хлапетата носеха сандъчета и малко столче, едва ли не с размерите на длан, на което сядаха, докато работят. Добс пресметна, че въпросните съоръжения сигурно струват три песо. Значи в сравнение с него децата, инвестирали средства, бяха капиталисти. Но начинът, по който преследваха клиентите, бе достатъчно доказателство, че изкарването на прехрана не е толкова лесно.

Дори ако разполагаше с три песо, за да купи необходимия инвентар, за ваксаджийство и дума не можеше да става, защото той нямаше как да лъска обуща заедно с местните жители. Никога бели мъже не бяха опитвали да тичат по площада и да викат „Вакса, господине?“. Добс по-скоро би умрял. Един бял можеше да седи в дрипи на пейка на площада, гладен до смърт; можеше да проси и да се унижава пред друг бял; можеше да извърши кражба с взлом или друго престъпление, и никой нямаше да го намрази за това, все така щяха да го смятат за един от тях. Ала вземеше ли да лъска обувки на улицата, или да проси от тукашните жители нещо друго, освен вода; започнеше ли да разнася кофи с ледена лимонада, продаваща се на чаша, тогава щеше да падна по-ниско и от най-изпадналия кореняк и щеше да умре от глад. Подир това никой бял нямаше да му даде работа, а местните щяха да го смятат за извънредно нежелана конкуренция. Хлапаците щяха да ритат кофите му и да разливат лимонадата, а ако той намереше чифт обуща, които да лъсне, всички ваксаджийчета щяха да го наобиколят и да го дразнят с груби подигравки и непристоен език, така че клиентът да си тръгне, преди чепиците му да бъдат лъснати.

Мъж с бели дрехи се приближи и седна на стола, а ваксаджията се зае със светлокафявите му обувки.

Добс стана от пейката, отиде бавно до тях и каза няколко думи на мъжа в бяло, който, почти без да го погледне, бръкна в джоба си, извади едно песо и му го подаде.

За миг Добс остана слисан – не повярва на очите си. После се върна на пейката. Не беше очаквал кой знае какво, не и повече от десет сентаво. Погали монетата в джоба си. Какво можеше да направи с това съкровище? Да обядва и да вечеря по веднъж? Или да вечеря два пъти? А може би да си купи десет пакета цигари „Артиста“? Или да изпие пет чаши кафе с кифла – или „пан франсез“, както казваха тук – към всяка чаша? След като поразмишлява усилено, той стана и след няколко пресечки стигна до хотел Осо Негро – „Черна мечка“.