Включените в книгата творби разширяват, обновяват и преоткриват присъствието на Хенрик Сенкевич в България. Те разкриват по неповторим начин три водещи черти от творческия му свят. Първата част, „Богове и хора“, ни потапя в легендарно-приказните истории на Древния изток и Античността и пресъздава срещи на божествения и човешкия свят. Тук се разкрива любовта на автора към света на старите цивилизации, които той пресътворява с дълбоко и детайлно познание и усет за поетиката на тяхната история и култура. Втората част, „Да вървим след него“, проследява как християнската цивилизация се отразява върху полската духовност. Кредото на Сенкевич, представено в едно изречение, е: „Любовта побеждава както в античния, така и в християнския свят.“ Третата част, „Сказания за полската съдба“, включва разкази, следствие на патриотичното вдъхновение на автора. Известна е неговата повеля: сърцата трябва да се подкрепят, когато има нужда от това. В крайна сметка творбите на Сенкевич са израз на почитане на паметта и националната идентичност, което днес е особено важно за всички народи и хора по света.
Моряшка легенда
(из „Сказания за полската съдба)
Имало някога един кораб, наречен „Пурпур“ – толкова голям и силен, че не се боял нито от вихри, нито от огромни вълни, дори и от най-страшните.
И плавал той вечно с разпънати платна, издигал се върху гигантските океански валове, разтрошавал с мощните си гърди подводните рифове, о които се разбивали другите кораби, и плавал в далечината с платна, окъпани в слънце, така бързо, че пяна хвърчала от двете му страни, а зад него се простирала широка и дълга блестяща пътека.
– Това е великолепен кораб! – говорели моряците от другите кораби. – Би казал човек, че Левиатан пори вълните!
А понякога питали екипажа на „Пурпур“:
– Ей, хора! Накъде пътувате?
– Накъдето вятърът ни отнесе! – отговаряли мореплавателите.
– Внимателно! Там има водовъртежи и скали!
В отговор на предупреждението вятърът само отнасял думите на песента, силна като самата буря: „Весело, весело да плаваме!“
Щастлив бил животът на екипажа на този кораб. Моряците, уверени в неговото величие и на смелостта му, се подигравали с опасностите. Сурова дисциплина господствала на другите кораби, но на „Пурпур“ всеки си правел каквото иска.
Животът там бил постоянен празник. Щастливо преживените бури и разбитите скали повишили още повече самоувереността им.
– Няма – казвали – такива рифове, нито такива бури, които могат да разбият „Пурпур“. Нека урагани преобръщат морето – „Пурпур“ ще продължи да плава.
И наистина „Пурпур“ плавал – горд и прекрасен. Минали години, а той не само че изглеждал непобедим, но и спасявал други кораби, като вземал и корабокрушенци на борда си.
Сляпата вяра в неговата сила нараствала с всеки ден в сърцата на мъжете от екипажа. От щастието матросите станали лениви и забравили морското изкуство.
– „Пурпур“ и сам ще плава – казвали те.
– Защо да работим, за какво да държим под око кораба, да следим руля, мачтите, платната и въжетата? Защо да живеем в труд и с пот на челото, след като корабът е като божество – безсмъртен?
„Весело да плаваме, весело!“
И плавали още дълги години. Докато накрая – с течение на времето – хората от екипажа станали пълни женчовци, пренебрегвали задълженията си и никой не си давал сметка, че корабът започнал да се поврежда.
Солената вода разяждала гредите, могъщата конструкция се разхлабила, вълните олющили бордовете, мачтите изгнили, а платната се разнищили от вятъра.
Гласовете на разума обаче започнали да се надигат.
– Пазете се! – казвали някои от моряците.
– Няма нищо! Плаваме по вълната! – отговаряли повечето.
Веднъж обаче се разразила такава буря, каквато дотогава не е имало в морето. Вихри размесили океана с облаците в един пъклен хаос. Издигали се водни стълбове и с гръм и трясък връхлитали върху „Пурпур“ – страшни, разпенени, кипящи. Стоварвайки се с голяма сила върху кораба, те го потопили чак на дъното на морето, после го хвърлили към облаците и след това го запокитили отново на дъното. Отслабените връзки на кораба се скъсали и внезапно на палубата се разнесъл страшен вик:
– „Пурпур“ потъва!
И „Пурпур“ наистина потъвал, а екипажът, отвикнал от труд и плаване, не знаел как да го спаси!
Но след първия момент на ужас в сърцата им кипнал гняв, защото въпреки всичко тези моряци обичали своя кораб.
И така, скочили всички и започнали да стрелят с оръдията по вихъра и разпенените вълни, а след това грабнали кой каквото имал подръка и започнали да шибат с все сила морето, което искало да потопи „Пурпур“.
Прекрасна била борбата на човешкото отчаяние с тази стихия. Но вълните били по-силни от моряците. Наводнените оръдия замлъкнали. Гигантски водовъртежи подкосили много от бойците и ги завлекли във водната бездна. Екипажът намалявал с всяка минута, но въпреки това продължавал да се бие. Измъчени, полуслепи, покрити с планини от пяна, те се борели до смърт.
На моменти губели сили, но след кратка почивка отново скачали да се бият.
Накрая ръцете им отпаднали. Усетили, че смъртта приближава.
Настъпил момент на пълно отчаяние. Моряците се гледали един друг като полудели.
Внезапно същите тези гласове, които по-рано предупреждавали за опасността, се надигнали отново – по-силни, толкова силни, че ревът на вълните не можел да ги заглуши.
Гласовете говорели:
– О, заслепени! Не с оръдията можете да победите бурята, не като удряте вълните, а като поправите кораба. Слезте в трюма. Там работете. „Пурпур“ още не е загинал.
При тези думи трепнали полумъртвите хора, хвърлили се всички надолу и започнали да работят в трюма.
Работили те от сутрин до вечер, усилно и с пот на челото, като искали да изкупят миналото си бездействие и слепотата си…
Книгата „От дълбока древност“, от Хенрик Сенкевич, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
