В книгата „Неврозата и израстването на човека“ Карен Хорни разглежда невротичния процес като особена част от развитието на човека и като антитеза на здравословното му израстване. Тя описва характерните прояви на невротичното развитие: невротичните претенции, тиранията на вътрешните изисквания към себе си, невротичната гордост и опитите за справяне с вътрешните конфликти чрез арогантно доминиране, подценяване на себе си, зависимост и дистанциране. В книгата се обръща особено внимание на трудностите и препятствията в работата на психоаналитика и на вътрешните сили, които пречат на човека да открие своето истинско Аз и да осъществи своя потенциал.
Карен Хорни (1885–1952) е признат класик на психологията и психотерапията – един от най-оригиналните психоаналитици след Фройд. Тя е ярък представител на направлението неофройдизъм, известно също като културализъм, според което значителен принос за възникване на неврозите в съвременния свят освен либидото имат културната среда и човешките отношения.
Еволюционният морал
(откъс)
Невротичният процес е особена форма на човешко развитие и – поради свързаното с него пропиляване на градивна енергия – е особен вид нещастие. То е не само качествено различно от здравословното човешко израстване, но и повече, отколкото предполагаме, дори е негова противоположност. При благоприятни условия енергията на човека се влага в реализация на собствения му потенциал. Това развитие не е равномерно. Според специфичния темперамент, способности, качества и условията на ранното детство и по-късните периоди от живота, човекът може да стане по-мекушав или по-закоравял, по-предпазлив или по-доверчив, повече или по-малко разчитащ на себе си, по-съзерцателен или по-общителен; и би могъл да развие своите дарби. Но накъдето и да го отведе пътят му, той ще разгръща своя собствен потенциал.
Под влияние на вътрешно напрежение обаче човек може да се отчужди от автентичния си Аз. В тези случаи той влага голяма част от своята енергия в опит да превърне себе си в съвършенство с помощта на ригидна система от вътрешни ограничения. Нищо друго, освен самото съвършенство не удовлетворява неговия идеализиран Аз-образ и преувеличената му гордост от качествата, които (поне според него) той притежава, би могъл да притежава или е длъжен да притежава.
Посоката на невротичното развитие насочва вниманието ни отвъд клиничните и теоретичните ни интереси към патологичните явления, защото тя съдържа в себе си основен проблем на морала – проблема с желанията, поривите и религиозния дълг на човека да постигне съвършенство. Нито един сериозен изследовател, който се интересува от човешкото развитие, не би се усъмнил в това колко нежелани са гордостта и арогантността или стремежът към съвършенство, когато гордостта е основен мотив. Съществува обаче разминаване в мненията относно това колко е желателна или необходима дисциплинарната система от вътрешен самоконтрол за моралното поведение. Ако приемем, че вътрешните заповеди имат сковаващ ефект върху спонтанността на човека, не следва ли да се стремим съгласно християнската повеля (Бъди съвършен...) именно към съвършенство? Не би ли било опасно и дори разрушително за човешкия морал и социален живот да пренебрегнем тези заръки?
Тук не е мястото да обсъждаме различните начини, по които този въпрос е поставян, и различните отговори, които е получавал в хода на човешката история, нито пък аз самата съм достатъчно компетентна за това. Искам единствено да посоча, че един от основните фактори, определящи отговора на този въпрос, са разбиранията ни относно човешката природа.
Казано най-общо, има три основни концепции за ролята на морала, които почиват върху различни базови интерпретации за същността на човешката природа. Никой от тези, които вярват – под каквато и да е форма – че човекът е по природа греховен и управляван от примитивни инстинкти (Фройд) не би отрекъл ролята на контрола и забраните. Целта на морала тогава се свежда до озаптяване и преодоляване на природата т.нар. status naturae, а не в нейното развитие.
Целта би била различна за тези, който вярват, че на човешката природа е присъщо както да бъде „добра“, така и понякога „лоша“, грешна или дори разрушителна. Тогава целта би била да се подсигури възможната победа на доброто у човека, като тя се подкрепи с вяра, разум, воля или благодетели – в рамките на преобладаващите религиозни или етични съображения. Тук се поставя ударение не изключително и главно върху борбата със злото и потискането му, тъй като присъства и позитивна възможност. Последната обаче почива или върху някаква свръхестествена сила, или върху изтощителни подвизи на разума и волята, които отново допускат налагането на забрани и средства за вътрешен самоконтрол.
И накрая, подходът ни към морала отново ще е различен, ако вярваме, че от еволюционна гледна точка на човека са присъщи градивни сили, които го тласкат към разгръщане на неговия потенциал. Вярата в това не означава непременно да приемем, че човекът е изцяло по природа добър – това предполага разбиране за мярката за добро и лошо. Означава обаче, че човекът по своята същност и природа се стреми към себереализация и че ценностната му система се гради върху тези стремежи. Очевидно той не може например да разкрие пълния си човешки потенциал, ако не е искрен със себе си; ако не е активен и продуктивен; ако няма свързаност и взаимност с другите хора. Очевидно, той не може да расте, ако „почита тъмната си страна“ (Шели) и постоянно приписва всичките си неуспехи на чуждите недостатъци. Той може да се развива в истинския смисъл на думата само ако поеме отговорност за себе си.
И така, ние достигаме до еволюционния морал, при който критерият за това кое култивираме или отхвърлим в себе си се съдържа във въпроса: едно поведение или порив помага или пречи на израстването ми като човек? Както показва честотата на неврозите, всяка фрустрация лесно може да отклони градивната ни енергия в непродуктивни или разрушителни посоки. С подобна убеденост в независимия стремеж към себереализация обаче – ние не се нуждаем нито от вътрешна усмирителна риза, която да озаптява спонтанността ни, нито пък от камшика на вътрешните заповеди, който да ни тласка към съвършенство. Без съмнение, подобни възпитателни методи успешно могат да потиснат нежеланите ни пориви, но заедно с това те определено накърняват и естественото ни развитие. Ние не се нуждаем от тях, защото откриваме по-добър начин за справяне с разрушителните си сили: да ги израснем. И пътят в тази посока минава през все по-ясното съзнание и разбиране за самите нас. Себепознанието следователно не е самоцел, а начин за освобождаване на силите на спонтанното развитие.
В този смисъл работата върху себе си става не просто морално задължение, но същевременно и истинска морална привилегия. Колко сериозно ще подходим към своето развитие е въпрос на желание. И докато губим невротичната си обсебеност, ние ставаме все по-свободни да растем, освобождаваме себе си за любов, за грижа към другите хора. Тогава ще пожелаем да им дадем възможност и те да се развиват свободно, докато са млади, да им помогнем по всякакъв начин да открият и да осъществят себе си, когато нещо пречи на развитието им. Във всички случаи при нас или при другите идеалът всъщност е освобождаване и култивиране у себе си на сили, водещи към себереализация.
Надявам се, че дори само разкривайки възпрепятстващите фактори, тази книга да може да допринесе за подобно освобождение.
Книгата „Неврозата и израстването на човека“, от Карен Хорни, можете да закупите с 20% отстъпка чрез сайта на "Издателство Изток-Запад".
