Класическата книга на Хърбърт Саймън „Науките за изкуственото“ категорично заявява, че може да има наука не само за природните явления, но и за това, което е изкуствено. Изследвайки общите му черти, включително икономическите системи, фирмите, изкуствения интелект, сложните инженерни проекти и социалните планове, Саймън твърди, че проектираните системи са легитимна област на изследване и обосновава наука за дизайна. В новото издание (книгата е първоначално публикувана през 1996 г.) има нов материал, който отчита напредъка в когнитивната психология и науката за дизайна и потвърждава и разширява основната тези на книгата: физическата символна система има необходимите и достатъчни средства за общо интелигентно действие.
Саймън печели Нобелова награда за икономика през 1978 г. за изследванията си върху процеса на вземане на решения в икономическите организации и наградата „Тюринг“ (смятана от някои хора за еквивалент на Нобеловата награда в компютърните науки) заедно с Алън Нюъл през 1975 г. за приноса им към изкуствения интелект, психологията на човешкото познание и обработката на списъци. „Науките за изкуственото“ показва достъпно и последователно новото в мисленето на Саймън.
* * *
Психологията на мисленето: вграждане на изкуственото в природата
Наблюдаваме как мравка се движи с усилие по плаж, оформен от вятъра и вълните. Тя се придвижва напред, завива надясно, за да улесни изкачването си по стръмна дюна, заобикаля камъче, спира за момент, за да обмени информация с друга мравка. Така тя се движи, като криволичи и спира, по пътя си обратно към дома. За да не антропоморфизирам целите ѝ, начертавам пътя ѝ на лист хартия. Той е поредица от неравномерни, ъгловати сегменти – не съвсем хаотично движение, защото има скрит смисъл на посока, на стремеж към цел.
Показвам скицата без надпис на един приятел. Чий е този път? Може би на опитен скиор, който се спуска по стръмен и малко скалист склон. Или на едномачтова лодка, която се бори с вятъра в канал, осеян с острови и плитчини. Може би е път в по-абстрактно пространство: пътят на търсене на студент, който се опитва да докаже геометрична теорема.
Който и да е изминал пътя и в каквото и да е пространство: защо този път не е прав; защо не води директно от началната точка до целта? В случая с мравката (а всъщност и с другите) знаем отговора. Тя има обща представа къде се намира домът ѝ, но не може да предвиди всички препятствия по пътя. Трябва да адаптира курса си многократно към трудностите, които среща, и често да заобикаля непреодолими препятствия. Хоризонтите ѝ са много близки, така че тя се справя с всяко препятствие, когато го срещне; търси начини да го заобиколи или да го преодолее, без да мисли много за бъдещи препятствия. Лесно може да бъде тласната към големи отклонения.
Разгледан като геометрична фигура, пътят на мравката е неравен, сложен, труден за описание. Но неговата сложност всъщност е сложност на повърхността на плажа, а не сложност на мравката. На същия плаж друго малко същество, което живее на същото място като мравката, може да следва подобен път.
Преди много години Грей Уолтър конструира електромеханична „костенурка“, която имаше само осезателно възприятие за околната среда, но беше способна да изследва стая и периодично да търси гнездото си, за да презареди батериите си. Днес роботи със скромни зрителни сензорни способности се разхождат в редица лаборатории за изкуствен интелект. Да предположим, че се заемем да проектираме автомат с приблизителните размери на мравка, подобни средства за придвижване и съпоставима сетивна острота. Да предположим, че му предоставим няколко прости адаптивни способности: когато се сблъска със стръмен наклон, да се опита да го изкачи косо; когато се сблъска с непреодолимо препятствие, да се опита да го заобиколи и т.н. (С изключение на проблемите с миниатюризацията на компонентите, настоящото състояние на техниката би подкрепило без проблеми такъв проект.) Колко различно би било поведението му от поведението на мравката?
Тези разсъждения водят до една хипотеза, която би могла също така да бъде изведена като следствие от предишното ни обсъждане на изкуствените обекти:
Мравката, разглеждана като система с определено поведение, е доста проста. Видимата сложност на поведението ѝ във времето е до голяма степен отражение на сложността на средата, в която се намира.
В началото бихме могли да сметнем тази хипотеза за правдоподобна или неправдоподобна. Тя е емпирична хипотеза, която трябва да бъде проверена, като се разбере дали приписването на съвсем прости свойства на адаптивната система на мравката ще ни позволи да обясним нейното поведение в дадена или подобна среда. По причини, подробно разгледани в първа глава, истинността или неистинността на хипотезата не трябва да зависи от това дали мравката, разглеждана на микрониво, е проста или сложна система. На ниво клетки или молекули мравката е очевидно сложна, но тези микроскопични детайли от вътрешната среда може да са до голяма степен без значение за поведението на мравката по отношение на външната среда.
Ето защо един автомат, макар и напълно различен на микрониво, би могъл да симулира общото поведение на мравката.
В тази глава бих искал да разгледам тази хипотеза, но като заместя думата „мравка“ с „човек“.
Човешките същества, разглеждани като системи, които се държат по определен начин, са доста прости. Видимата сложност на нашето поведение във времето е до голяма степен отражение на сложността на средата, в която се намираме.
Сега бих искал да се застраховам донякъде. Вместо да се опитвам да разгледам „човека като цяло“, с всичките му жлези и вътрешни органи, бих искал да огранича дискусията до Homo sapiens, „мислещия човек“. Аз самият вярвам, че хипотезата важи и за човека като цяло, но може би е по-разумно да разделим проблемите от самото начало и да анализираме само познавателните процеси, а не поведението като цяло.
Бих искал да се застраховам и по друг начин, защото човек може да съхранява в паметта си огромно количество информация, която може да бъде активирана от подходящи стимули. Ето защо бих искал да разглеждам тази памет, препълнена с информация, не толкова като част от организма, колкото като част от средата, към която се адаптира.
Мислещото човешко същество е адаптивна система; целите на хората определят интерфейса между тяхната вътрешна и външна среда, като последната включва и хранилището на паметта. Доколкото те са ефективно адаптивни, тяхното поведение ще отразява до голяма степен характеристиките на външната среда (в светлината на техните цели) и ще разкрива само някои ограничаващи свойства на вътрешната среда – на физиологичния механизъм, който позволява на човек да мисли.
Нямам намерение да повтарям подробно този теоретичен аргумент, а по-скоро искам да потърся емпирично потвърждение за него в областта на човешките мисловни процеси. По-конкретно бих искал да посоча доказателства, че има само няколко „вътрешни“ характеристики на вътрешната среда на мислещите същества, които ограничават адаптирането на мисълта към формата на проблемната среда. Всичко останало в мисленето и поведението при решаване на проблеми е изкуствено – научено е и подлежи на усъвършенстване чрез изобретяването на подобрени модели и съхраняването им в паметта.
Книгата „Науките за изкуственото“, от Хърбърт А. Саймън, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
