В „Насилие и свещено“ Рене Жирар стига до корените на културно-социалния градеж на западната цивилизация. Изследването му се основава на много личен нов прочит на древногръцките трагедии и разсъждения за главните системи – социологически, етнологически, психоаналитични, – опитали се да дадат глобално обяснение на най-древните ритуали и първите културни и обществени институции. Това дръзко впечатляващо проучване на Рене Жирар повдига въпроси и подтиква към размисъл и дискутиране, като се вписва в течението на станалата необходима ревизия на фройдизма и се обръща към Леви-Строс и най-доброто от често деформирания от епигоните структурализъм; не е пресилено да се сравни с висш пилотаж в областта както на науките за човека, така и на литературата. Широка етнологическа култура, първостепенни и проверени източници и отпратки позволяват на автора да изгради нова теория на свещеното и да даде убедително тълкуване на множество митични и ритуални теми (празникът, близнаците, братята врагове, кръвосмешението, двойникът, маската и пр.), чието дълбоко значение се разкрива тук, за пръв път обяснени в тяхната свързаност. Може би най-голямата заслуга на Рене Жирар е яснотата и елегантността на неговото изложение. Освободена от всякаква мъглявост на просветителския жаргон, книгата има голяма научна стойност, но същевременно е и красиво литературно произведение.
„Насилие и свещено“ е втората от четирите книги, в която Рене Жирар за пръв път формулира своята теория за миметичното желание. „Романтическа лъжа и романна истина“ вече излезе от печат; предстоят „За скритите неща от създаването на света“ и „Жертвеният козел“.
Изданието е в превод от френски на Нина Венова.
Рене Жирар (1923–2015) е френски културолог и литературен теоретик. От началото на 70-тегодини на 20 век развива своя оригинална концепция за ролята на имитирането (мимезис) в човешката култура. Търсенията му започват с изследване на литературни текстове, но се пренасят все повече към религиозните юдео-християнски идеи.
Преподава сравнително литературознание в редица престижни американски университети, сред които Университета „Джонс Хопкинс“, Държавния университет на Ню Йорк в Бъфало и Станфордския университет (от 1981), но публикува своите по-важни трудове на френски език.
Жертвоприношението
В множество обреди жертвоприношението се представя по два противоположни начина, било като задължително „свещенодействие“, било като някакво престъпление, чието извършване крие сериозен риск.
В своето Есе за природата и функцията на жертвоприношението Юбер и Мос отбелязват този двоен аспект – законен и незаконен, публичен и едва ли не потаен – на ритуалното жертвоприношение, като се позовават на свещения характер на жертвата. Престъпно е да се убие жертвата, защото е свещена... но жертвата няма да е свещена, ако не я убият. Затворен кръг, който малко по-късно ще получи звучното име амбивалентност, запазвайки го до днес. Колкото убедителен и дори внушителен все още да изглежда този термин, след странната злоупотреба с него през ХХ век може би е време да се признае, че той не хвърля никаква светлина и не предлага никакво истинско обяснение. Той само означава проблем, който още очаква своето решение.
Жертвоприношението може и да изглежда престъпно насилие, затова пък няма насилие, което да не може да се опише като жертвоприношение, например в древногръцката трагедия. Ще ни кажат, че поетът завоалира поетично една доста отвратителна действителност. Несъмнено, ала жертвоприношението и убийството не биха се поддавали на играта на взаимната размяна, ако не бяха сродни. Това е толкова очевидно, че чак е смешно, но не и ненужно да се изтъква заради всички свободни съчинения по темата. Щом са решили да представят жертвоприношението като институция, „основно“, ако не и „чисто“ символична, тогава може да се приказва какво ли не. Дава се простор на безпочвените разсъждения.
Има някаква мистерия в жертвоприношението. Благочестивостта на класическия хуманизъм приспива нашето любопитство, но древните автори го разбуждат. Тайната до днес си остава непроницаема. Не се знае какво взема връх в начина, по който боравят с нея модерните: дали нехайство, безразличие, или някаква скрита предпазливост. Нима е втора тайна, или пак е същата? Защо никога не се запитат за отношенията между жертвоприношението и насилието?
Проучвания от последно време навеждат на извода, че физиологическите механизми на насилието се променят съвсем малко между различните индивиди и дори между една култура и друга. Според Антъни Стор в Човешката агресия (Antony Storr, Human Aggression, Atheneum, 1968) нищо не прилича толкова на една разярена котка или на един разярен човек, колкото друга яростна котка или друг човек, изпаднал в ярост. Ако насилието е играло някаква роля в жертвоприношението поне на някои етапи от обредното му съществуване, ето че получаваме интересен елемент за анализ, тъй като е поне отчасти независим от културни различия, които често са ни непознати, зле познати или може би не толкова добре познати, колкото си представяме.
Пробуди ли се, желанието за насилие, то предизвиква определени телесни промени, които подготвят хората за битка. Тази готовност за насилие има определена продължителност. Не бива да я свеждаме до проста рефлекторна реакция, която тутакси се уталожва, щом стимулът престане да действа. Стор отбелязва, че е по-трудно да се успокои, отколкото да се породи желанието за насилие и то най-вече при нормалните условия на живот в обществото.
Често насилието се определя като „ирационално“. Ала основания не му липсват: то дори си намира много добри, когато има желание да се развихри. Колкото и добри обаче да са тези основания, никога не заслужават да бъдат взети на сериозно. Самото насилие ще ги забрави, стига първоначално визираният обект да остава извън обсег, продължавайки да го дразни отдалеч. Неутоленото насилие търси и накрая винаги намира заместител на жертвата. Съществото, отключващо неговата ярост, внезапно бива подменено с друго, незаслужило с нищо особено да привлече мълниите на насилника, а просто уязвимо, оказало му се подръка.
Доста неща указват, че способността да си намираш заместители не е запазена за човешкото насилие. В За Агресията (Фламарион, 1966) Конрад Лоренц говори за вид риби, които, лишиш ли ги от обичайните им мъжки противници, риби, с които си оспорват контрола над дадена територия, неминуемо обръщат своята агресивност срещу собствения си род и в крайна сметка го унищожават.
Следва да се запитаме дали обредното жертвоприношение не е основано върху заместване от същия тип, но в обратна посока. Може да си представим например, че убиването на животински жертви отклонява насилието от същества, които се опитват да предпазят, към други същества, чиято смърт е по-незначима или изобщо няма значение. В Разсъждение за жертвоприношенията (Eclaircissement sur les sacrifices, 1810) Жозеф дьо Местр отбелязва, че животинските жертви винаги имат нещо човешко, сякаш за да се измами по-пълно насилието:
Винаги избирали сред животните най-ценните с ползата си, най-кротките, най-невинните, най-свързаните с човека по инстинкт или поведение...
От животинския вид избирали най-човешките жертви, ако е позволено да се каже така.
Модерната етнология понякога дава потвърждения на тази интуиция. В някои скотовъдни общности, които практикуват жертвоприношението, добитъкът е тясно свързан с човешкото съществуване. Например при два народа от Горен Нил, племето нуер, изследвано от Е. Е. Еванс-Причард, и племето динка, проучено по-близо до нас от Годфри Линхарт, говедата образуват общност, паралелна на човешката и структурирана по същия начин.
Речникът на нуер е изключително богат що се отнася до всичко, свързано с добитъка – както в икономическо и техническо отношение, така и в обредно и дори поетическо. Този речник позволява да се установят крайно точни и нюансирани различия между самите животни и в отношенията им с човешката общност. Цветът на екземплярите, формата на рогата, тяхната възраст, пол, потекло, помнени понякога до пето поколение, позволяват да се разпознава всяко животно по главата, така че да се възпроизвеждат чисто културни разграничения в едно истинско дублиране на човешкото общество. Сред многото си имена всяко животно винаги носи и такова, което сочи мястото му в стадото, отговарящо на мястото на неговия господар в общността.
Кавгите между различните племенни прослойки често възникват заради добитъка; обезщетяването на вреди и загуби се урежда с глави добитък, зестрите се състоят от стада. За да се разбере народът нуер, трябва да се приеме девизът: „Търсете кравата“, твърди Еванс-Причард. Между тези хора и техните стада съществува вид „симбиоза“ – изразът е пак на Еванс-Причард, – която предлага краен и почти карикатурен пример за характерната близост на различни нива в отношенията между пастирските общности и техните животни.
Теренните наблюдения и теоретичните разработки ни задължават да се върнем в обяснението на жертвоприношението към хипотезата за заместване. Идеята присъства навсякъде в старите публикации по темата. Впрочем затова и много от модерните автори я отхвърлят или ѝ отделят минимално място. Например Юбер и Мос се страхуват от нея, навярно защото си представят, че отвежда към свят на нравствени и религиозни ценности, несъвместими с науката. Докато Жозеф дьо Местр безспорно винаги вижда в обредната жертва „невинно“ създание, което плаща заради някой „виновен“. Предлаганата от нас хипотеза отменя това морално различие. Отношението между потенциалната и актуалната жертва не трябва да се определя в категории като вина и невинност. Не става дума за „изкупление“. Обществото се опитва да отклони към какъвто и да е било друг „удобен“ обект насилието, заплашващо собствените му членове, които на всяка цена иска да защити.
Всички качества, които правят насилието ужасяващо, сляпата му бруталност, абсурдната му настървеност си имат и обратно основание: те съвпадат с нахвърлянето върху заместители на жертвата, помагат да се измами неприятеля, предлагайки му в подходящия момент малоценна плячка, която ще го задоволи. Вълшебните приказки, в които вълкът, ламята или драконът лакомо поглъщат голям камък вместо детето, което са искали да разкъсат, е напълно възможно да са свързани с жертвоприношението.
Книгата „Насилие и свещено“, от Рене Жирар, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
