Прочутият биолог Ричард Докинс изгражда изцяло нов поглед към живите същества: разчита ги като документи, описващи древни светове.
Върху гърба на маскиран гущер сякаш изкусно е нарисуван пейзаж от пясък и камъни. Кожата му може да се разтълкува като описание на древна пустиня – свят, в който са оцелявали неговите предци. Този подход обаче не спира до кожата; той прониква в самата тъкан на животното.
В това новаторско изследване на силата на Дарвиновата еволюция и на онова, което тя може да ни разкрие за миналото, Ричард Докинс показва как тялото, поведението и гените на всяко живо същество могат да бъдат прочетени като книга: архив на световете, в които са живели неговите предци. В бъдеще зоолог, изправен пред непознат дотогава вид, ще може да разкодира историята на неговите предци и да разтълкува уникалната му „Книга на мъртвите“. Подобни прочити и днес разкриват удивителните начини, по които животните преодоляват препятствията, приспособяват се към средата си и достигат до поразително сходни решения на житейските предизвикателства – отново и отново.
Авторът на „Себичният ген“ ни предлага революционна, богато илюстрована книга, която отваря врата към миналото: по-ярко, по-дълбоко и по-завладяващо от всичко, което сме виждали досега.
Яна Ленцова, родена и израснала в Братислава, Словакия, е илюстратор и преводач. След като превежда книгата „Делюзията Бог“ на Ричард Докинс на словашки език, тя започва да участва в неговите книги като илюстратор.
Блестяща, умна и великолепно написана книга! – Ейдриън Улфсън, „Уолстрийт Джърнъл“
Истински празник… Може би най-радостният химн, който Докинс някога е посвещавал на чудесата, сътворени от еволюцията в животинския свят. – Филип Бол, „Сайънс“
Най-добра научна книга на 2024 г. – Файненшъл Таймс
Клинтън Ричард Докинс (роден през 1941) известен най-вече като Ричард Докинс е виден английски етолог, еволюционист, биолог, привърженик на направлението на неодарвинистите и автор на научно-популярни книги. Той е открит атеист, хуманист, скептик и спада към най-изявените критици на креационизма.
НАШИЯТ ПРОЧИТ НА ЖИВОТНОТО
Ти си книга – незавършено литературно произведение, архив на описателна история. Твоето тяло и твоят геном могат да се тълкуват като обширно досие за поредица от пъстри, отдавна изчезнали светове – светове, сред които са живели твоите отдавна изчезнали предци: генетична книга на мъртвите. Тази истина важи за всяко животно, растение, гъба, бактерия и архея, но за да избегна досадни повторения, понякога ще наричам всички живи същества условно животни. В същия дух особено ценя една забележка на Джон Мейнард Смит, направена, когато двамата обикаляхме панамската джунгла с един от работещите там учени на Смитсониан: „Какво удоволствие е да слушаш човек, който наистина обича своите животни.“ „Животните“ в случая бяха палмови дървета.
От гледна точка на животното генетичната книга на мъртвите може да се разглежда и като средство за предсказване на бъдещето, ако приемем, съвсем разумно, че бъдещето няма да се различава твърде много от миналото. Можем да го кажем и по друг начин: животното, заедно със своя геном, носи в себе си модел на средата, в която са живели предците му; модел, който на практика използва, за да предвижда бъдещето и така да успява в играта на дарвинизма – играта на оцеляването и размножаването, или по-точно: на оцеляването на гените. Геномът на животното залага на предположението, че бъдещето няма да се различава твърде много от миналото, с което неговите предци успешно са се справяли.
Казах, че животното може да се чете като книга за отминали светове – световете на неговите предци. Защо не използвах сегашно време: да четем животното като описание на средата, в която живее самото то? Всъщност може да се чете и така. Всяка част обаче от механизма за оцеляване на животното (с уговорки, които ще обсъдим по-нататък) е наследена с неговите гени от естествения отбор, действал върху неговите предци. Така че нашият прочит на животното всъщност е прочит на средата, в която са живели неговите предци. Затова в заглавието ми присъства думата „мъртви“. Става дума за възстановяване на древни светове, в които последователни поколения – отдавна мъртви – са оцелявали и са предавали нататък гените, които определят начина, по който изглеждаме ние, съвременните животни. Засега това е трудно начинание, но учен на бъдещето, изправен пред непознат дотогава вид животно, ще може да разтълкува тялото и гените му като подробно описание на средата, в която са живели неговите предци.
Често ще прибягвам до образа на въображаемия учен на бъдещето, изправен пред тялото на непознато досега животно и натоварен със задачата да го разтълкува. За краткост – понеже ще го споменавам често – ще използвам инициалите УНБ (SOF – scientist of the future). Това напомня бегло гръцката дума sophos, която означава „мъдър“ или „умен“, както и „философия“, „софистициран“ и т.н. За да избегна тромави конструкции с местоимения и като любезен жест произволно приемам, че УНБ е жена. Ако бях жена автор, вероятно щях да направя обратното.
Тази генетична книга на мъртвите, този „прочит“ на животното и неговите гени, това богато кодирано описание на средата, която са обитавали неговите предци – неизбежно трябва да бъде палимпсест. Върху древните документи частично ще бъдат насложени по-късни текстове. Палимпсест се определя в Оксфордския речник на английския език като „ръкопис, в който по-късен текст е написан върху по-ранен (изтрит) текст“. Един скъп колега, покойният Бил Хамилтън, имаше очарователния навик да пише пощенски картички като палимпсести, използвайки мастила с различни цветове, за да избегне объркването.
Освен че картичката е красив, пъстроцветен палимпсест, тя е подходящ пример и защото професор Хамилтън е смятан в голяма степен за най-изтъкнатия дарвинист на своето поколение. Оплаквайки смъртта му, Робърт Тривърс казва: „Той имаше най-финия, многопластов ум, с който някога съм се срещал. Думите му често имаха двоен, дори троен смисъл, така че ако ние останалите говорим и мислим с отделни ноти, той мислеше с акорди.“ Или пък трябва да кажем с палимпсести? Както и да е, мисля, че идеята за еволюционни палимпсести би му допаднала; всъщност и самата идея за генетичната книга на мъртвите.
И пощенските картички на Бил, и моите еволюционни палимпсести се отклоняват от строгото речниково определение: по-ранните текстове не са безвъзвратно изтрити. В генетичната книга на мъртвите те са частично пренаписани, все още са там и могат да бъдат разчетени, макар че трябва да вникваме „смътно като през огледало“, или през гъсталака от по-късни текстове. Условията на живот, описани в генетичната книга на мъртвите, обхващат целия диапазон – от древните докамбрийски морета през всички междинни етапи в продължение на милиони години до съвсем близкото минало. Вероятно действа някакъв вид своеобразно балансиране, което съгласува по-новите текстове с по-древните. Не мисля, че то следва проста формула на правилото от Корана за решаване на вътрешни противоречия, според което новото винаги надделява над старото. Ще се върна към това в трета глава.
Ако искате да успеете в този свят, трябва да предвиждате – или да се държите така, сякаш предвиждате – какво ще се случи по-нататък. Всяка разумна прогноза трябва да се основава на миналото, като голяма част от разумните прогнози са статистически, а не абсолютни. Понякога предвиждането е съзнателно: „Предвиждам, че ако падна от онази скала [или хвана тази змия за тракащата ѝ опашка, или изям онези примамливи плодове от беладона], вероятно ще пострадам или ще умра.“ Ние, хората, сме свикнали с такива съзнателни предвиждания, но аз нямам предвид тях. По-скоро ще се занимавам с несъзнателни, статистически прогнози от типа „като че ли“, които засягат бъдещите шансове на животното да оцелее и да предаде нататък копия от своите гени.
Гените на рогатия гущер от пустинята Мохаве – чиято кожа е оцветена така, че да наподобява пясък и дребни камъчета – предсказват, че той ще се роди (по-точно излюпи) в пустиня. Казано по друг начин, зоологът, изправен пред този гущер, би могъл да разчете кожата му като ярко описание на пясъка и камъните в пустинната среда, в която са живели неговите предци. А сега идва и основното ми послание. Това далеч не се отнася само до кожата: цялото тяло на животното, всеки орган, всяка клетка, всеки биохимичен процес и дори геномът му могат да бъдат разчетени като описание на световете, в които са живели неговите предци. В случая с гущера то несъмнено ще разкаже същата пустинна история както кожата му. „Пустинята“ е вписана във всяка част на животното, а заедно с нея е вписано и огромно количество сведения за неговото еволюционно минало, далеч надхвърлящо онова, с което разполага съвременната наука.
Гущерът се излюпва от яйцето с генетичната прогноза, че ще се озове в изпепелен от слънцето свят от пясък и камъчета. Ако наруши тази генетична прогноза, например като се отклони от пустинята и се озове върху тревата на някое голф игрище, някоя прелитаща граблива птица скоро ще го сграбчи. Или ако самият свят се промени така, че генетичните му прогнози се окажат погрешни, също вероятно ще загине. Всяка полезна прогноза предполага, че бъдещето в известна степен ще прилича на миналото – поне статистически. Един свят на непрестанна изменчивост и хаотична природна среда, която се променя случайно и непредсказуемо, би направил всякаква прогноза невъзможна и би изложил оцеляването на риск. За щастие, светът е относително устойчив и гените могат спокойно да разчитат, че дадено място ще продължи да бъде приблизително такова, каквото е било и преди. В случаите, когато това не става – например след катастрофално наводнение или вулканично изригване, или, както при трагичния край на динозаврите, когато удар на астероид опустошава света, – всички прогнози се оказват погрешни, всички залози отпадат и цели групи животни изчезват. В повечето случаи обаче не става дума за такива големи катастрофи – за огромни части от животинския свят, унищожени изведнъж, – а само за онези отделни представители на вида, за които прогнозите са леко погрешни или малко по-неточни от тези на съперниците им от същия вид. Това е естественият отбор.
Най-горните „записи“ в палимпсеста са толкова скорошни, че са от особен вид – направени са по време на живота на самото животно. Генетичното описание на световете, в които са живели неговите предци, е покрито с изменения и детайлни уточнения, записани след раждането му – изменения, записани или пренаписани с наученото от опита, който животното натрупва; със забележителната памет за преживени болести, която изгражда имунната система; с физиологично приспособяване, например към височина; или дори с въображаеми симулации на възможни бъдещи събития. Тези по-нови записи в палимпсеста не се предават генетично (макар че средствата за тяхното изписване са генетично заложени), но все пак носят информация от миналото, използвана за предвиждане на бъдещето. Разликата е само в това, че става дума за съвсем близкото минало – за миналото, заключено в рамките на живота на самото животно.
Има и още по-непосредствен смисъл, в който мозъкът на животното изгражда динамичен модел на постоянно променящата се околна среда и предвижда промените в реално време. Докато пиша тези редове на Корнуолското крайбрежие, с почти благородна завист наблюдавам чайките, които се реят по вятъра, блъскащ се в скалите на полуостров Лизард. Крилете, опашката, дори наклонът на главата на всяка птица непрекъснато се нагаждат към променящите се пориви и възходящи въздушни течения. Представете си, че УНБ, нашата зооложка от бъдещето, имплантира в мозъка на летяща чайка електроди, предаващи по радиовръзка. Така УНБ би могла да получава непрекъснат поток от данни как се движат мускулите на чайката, които биха дали своеобразен коментар – в реално време – за вихрещите се въздушни течения. Това би бил модел в мозъка, който предвижда следващия миг и непрекъснато донастройва крилете и опашката на птицата, така че тя да се носи успешно по въздушните течения.
Казах, че животното е не само описание на миналото, не само прогноза за бъдещето, но и модел. Какво е модел? Релефната карта е модел на дадена страна – модел, от който можете да възстановите ландшафта и да се ориентирате в неговите пътища и разклонения. Същото важи и за поредицата от нули и единици в компютъра – дигитализирано представяне на картата, което може да включва и свързана с нея информация: численост на местното население, отглеждани култури, преобладаващи религии и т.н. В инженерния смисъл на думата всеки две системи могат да бъдат модели една на друга, ако поведението им се подчинява на една и съща основна математическа логика. Можете да създадете електронен модел на махало. Периодичността както на махалото, така и на електронния осцилатор се определя от едно и също уравнение. Разликата е само в това, че символите в уравнението обозначават различни величини. Математикът би могъл да разглежда всяка от тези системи, заедно със съответното уравнение, записано на хартия, като модел на останалите. Метеоролозите изграждат динамичен компютърен модел на времето на Земята, който непрекъснато се обновява с информация от стратегически разположени термометри, барометри, анемометри, а днес преди всичко – от спътници. След това моделът се използва за симулиране на бъдещето, за да се изготви прогноза за избран район на света.
Сетивните органи не изпращат образи от външния свят, които след това мозъкът непосредствено възприема. Мозъкът изгражда модел на виртуална реалност на външния свят – модел, който непрекъснато се обновява със сетивните органи. Както метеоролозите използват компютърния модел на земната атмосфера, за да прогнозират развитието на времето, така и всяко животно непрекъснато прави същото със своя собствен модел на света, за да насочи следващото си действие. Всеки вид изгражда свой модел на света – модел, приспособен към начина му на живот и полезен за изработването на жизненоважни прогнози за оцеляване. Тези модели неизбежно се различават сериозно при различните видове. Моделът в главата на лястовица или прилеп трябва да отразява триизмерен въздушен свят на бързо движещи се цели. Вероятно няма особено значение, че в единия случай моделът се обновява с нервни импулси от очите, а в другия – от ушите. Нервните импулси са си нервни импулси, независимо откъде произхождат. Мозъкът на катерицата трябва да работи с модел на света, подобен на този на маймуната саймири. И двете трябва да се ориентират в триизмерен лабиринт от дървесни стволове и клони. Моделът на кравата е по-прост и по-близък до двуизмерното пространство. Жабата не изгражда модел на зрителна картина в смисъла, в който ние използваме тази дума. Окото на жабата до голяма степен се ограничава до това да съобщава на мозъка за малки движещи се обекти. Подобен сигнал обикновено задейства стереотипна последователност от действия: обръщане към обекта, подскок за приближаване и накрая изстрелване на езика към целта. В самата връзка между окото и нервната система е заложена прогноза, че ако жабата изстреля езика си в посочената посока, вероятно ще улучи храна.
Генетичната книга на мъртвите е палимпсест от послания за световете на предците, скрити в тялото и генома на едно животно. Подобно на QR кодовете, те в повечето случаи не могат да бъдат прочетени с просто око, но зоолозите на бъдещето, въоръжени с усъвършенствани компютри и други инструменти на своето време, ще могат да ги разчитат.
„Генетичната книга на мъртвите“, на Ричард Докинс, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
