Класически роман за истинските подвизи на най-известния самурай – Миямото Мусаши
Миямото Мусаши отраства във време, когато Япония се възстановява след десетилетни размирици. Тъй като мечтае да е самурай, той участва в битката при Секигахара през 1600 г. Опомня се ранен и замаян на бойното поле, сред хиляди мъртви и умиращи. По пътя към дома извършва необмислена постъпка, след която трябва да бяга. Пленява го знаменитият дзен-монах Такуан.
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново бива заловен и затворен. Три години изучава в усамотение класическата литература на Китай и Япония. Когато му връщат свободата, отказва да постъпи на служба като самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не значи да търси кого да надвие с огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечувана дотогава техника на бой с две саби. Броди надлъж и шир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой висш и най-суров наставник. Надделява във всички схватки, може би защото за него Пътят на самурая е само път и дисциплина, с които да постигне най-изконните човешки добродетели.
* * *
„Мусаши“ е въздействаща сага, която ще заинтересува не само читателите, любители на Япония, но и тези, които просто искат вълнуващо четиво. – Уошингтън Поуст Бук Уърлд
Тази блестяща идеализация на самурайския кодекс е продадена в над 120 милиона екземпляра в Япония – и си личи защо. – Пъблишърс Уийкли
Йошикава Хидецугу (1892–1962) е японски автор на исторически романи и разкази. Известен е основно под псевдонима Йошикава Ейджи. През 1935 г. започва да публикува във в-к „Асахи“ романа „Мусаши“, с главен герой легендарния майстор на меча Миямото Мусаши (1584 – 1645). С него получава признание като емблематичен автор в жанра на историческия роман. При избухването на войната между Япония и Китай през 1937 г. в-к „Асахи“ го изпраща на бойното поле като специален кореспондент. Сред най-известните му произведения са „Мусаши“ и „Тайко“, както и адаптации на класиките „Повест за рода Тайра“ и „Трицарствие“ („Романс за Трите царства“), преразказани в изискан стил на достъпен съвременен изказ. Писателят е повлиян от големите класики на японската и китайската литература. През 1960 г. е удостоен с Ордена на културата на Япония – най-високото отличие за писателите.
„Мусаши“ не без основание може да се нарече японската „Отнесени от вихъра“. Написан от Йошикава Ейджи (1892–1962), един от най-плодовитите и обичани японски писатели, този исторически роман излиза за първи път между 1935 и 1939 г. като подлистник на „Асахи Шинбун“, най-големия и меродавен японски вестник. Като отделна книга „Мусаши“ е претърпял най-малко четиринайсет издания, последното от които – в четири от петдесет и трите тома на събраните съчинения на Йошикава, отпечатани от „Коданша“. Романът е бил филмиран седем пъти, често е давал основа за театрални постановки и три от националните телевизионни компании са заснели сериали по него.
Миямото Мусаши е действителна историческа личност, но тъкмо с книгата на Йошикава той и останалите герои в нея са станали част от живото народно предание на Япония. Те са така широко известни, че хората често сравняват някого с тях като с лица, които всеки познава. Това прави романа особено интересен за чуждестранния читател. Книгата дава не само романтична картина на японското минало, но и представа как японците виждат сами себе си и своята история. В основата си обаче „Мусаши“ ще се хареса като зашеметяващ разказ за дръзки приключения и по японски сдържана любовна история.
Сравнението с „Шогун“ на Джеймс Клавел изглежда неизбежно – за повечето днешни американци тази книга и едноименният сериал се съревновават със самурайските филми като основен източник на познанията им за японското минало. И двата романа засягат един и същ исторически период. „Шогун“, където действието приключва през 1600 г., завършва с потеглянето на господаря Торанага (чийто прототип е историческият Токугава Иеясу, който скоро ще стане шогун, военен повелител на Япония) за решителната битка при Секигахара. Разказът на Йошикава започва с това как младият Такедзо, по-късно получил името Миямото Мусаши, лежи ранен между труповете от разгромената войска на същото това бойно поле.
Като се изключи Блакторн, историческия Уил Адамс, в „Шогун“ става дума най-вече за могъщите японски благородници и жените от обкръжението им. Тези хора се явяват в романа съвсем леко променени, под измислени от Клавел имена. В „Мусаши“, макар множество исторически личности да се споменават със своите истински имена, се разказва за по-широк кръг японци, най-вече за хора от големия обществен слой помежду наследствената военна аристокрация, от една страна и, от друга, простолюдието, съставено от селяни, търговци и занаятчии. Клавел свободно преиначава историческите факти, за да ги нагоди към повествованието си и дори добавя една любовна история в западен стил, която не само няма нищо общо с действително станалото, но и е твърде неправдоподобна за Япония от онова време. Йошикава остава верен на историята, или поне на историческото предание, и при него любовният сюжет, преминаващ като странична повествователна линия през цялата книга, е неподправено японски.
Разбира се, писателят е обогатил своя разказ с множество измислени подробности. Тук има достатъчно необичайни съвпадения и дръзки геройства, които да зарадват всеки любител на приключенското четиво. Йошикава обаче се придържа към известните от историята факти. Не само Мусаши, a и много от другите герои с важно място в повествованието са действителни исторически личности. Например Такуан, който става образец за подражание и духовен наставник на младия Мусаши, е бил по онова време прочут дзен монах, майстор краснописец, художник, поет и учител по чайна церемония. През 1609 г. той станал най-младият игумен на Дайтокуджи в Киото и по-късно основал голям манастир в Едо; днес обаче е познат най-вече с името, което е дал на един разпространен в Япония вид туршия.
Историческият Миямото Мусаши, роден навярно през 1584 г. и починал през 1645 г., също като баща си е бил майстор на сабленото изкуство. Той станал известен с това, че използвал едновременно две саби. Неотклонно се стремял към овладяване на собствената личност, което за него било ключът на бойните изкуства и написал едно прочуто съчинение за сабления бой – „Горин но шьо“. Изглежда като млад е взел участие в битката при Секигахара и сблъсъците му с бойните умения на киотската школа Йошиока, с монасите-воини от Нара и с прочутия майстор на сабята Сасаки Коджиро, които са така ярко описани в книгата, че сякаш са действителни. Разказът на Йошикава за неговия герой завършва през 1612 г., когато е още млад двайсет и осем годишен мъж. Впоследствие Мусаши може би се е сражавал на страната на победените при обсадата на крепостта Осака през 1614 г. и през 1637–1638 г. е участвал в избиването на селяните християни от Шимабара на западния остров Кюшу – събитие, с което е свързано изкореняването на християнската религия от Япония за следващите две столетия, допринесло за откъсването на страната от останалия свят.
По ирония на съдбата през 1640 г. Мусаши става служител на рода Хосокава, господарите на Комамото – същите, които са покровителствали и неговия главен съперник Сасаки Коджиро. Името Хосокава ни връща към „Шогун“, тъй като по-старият от братята, Тадаоки, твърде неоправдано присъства в романа като една от главните отрицателни фигури. При това съпругата на Тадаоки, преданата християнка Грация, съвсем неправдоподобно е представена като голямата любов на Блакторн, Марико.
Времето, в което е живял Мусаши, е за Япония период на голяма промяна. След столетия непрестанни вражди между даймьо, поместните феодални владетели, трима души успяват един след друг да обединят най-сетне със сила страната. Делото започва Ода Нобунага, който обаче, преди да го е довел до край, бива убит през 1582 г. от един свой метежен васал. Неговият най-способен пълководец, Хидейоши, издигнал се от положението на обикновен пехотинец, завършва обединяването на държавата, но през 1592 г. умира, преди да е успял да заздрави властта дотолкова, че да я предаде на своя невръстен наследник. Тогава най-силният васал на Хидейоши, Токугава Иеясу, могъщ даймьо, който от своята крепост в Едо (днешен Токио) властва над голяма част от Източна Япония, печели надмощие, като разбива съюза на западните даймьо в битката при Секигахара от 1600 г. Три години по-късно той приема старото звание „шогун“ като знак за военно господство над цялата страна, упражнявано привидно от името на древното, но безсилно императорско семейство в Киото. През 1605 г. Иеясу предава шогунското достойнство на сина си Хидетада, но продължава да държи в свои ръце действителната власт, докато не разбива поддръжниците на наследника на Хидейоши с обсадите на крепостта Осака през 1614 и 1615 г.
Първите трима управници от рода Токугава установяват над Япония такава силна власт, че чрез техните наследници тя изтрайва повече от две и половина столетия, докато накрая рухва през 1868 г. като следствие от повторното отваряне на страната за връзки със Запада петнайсет години по-рано. Токугава упражнявали властта си посредством полунезависими наследствени даймьо, които в края на тяхното управление наброявали към 265 души. Те на свой ред раздавали ленни владения на своите наследствени служители-самураи. Преходът от постоянно състояние на война към строго пазен мир довел до появата на рязко класово разделение между самураите, които се ползвали с позволението да носят две саби и да имат фамилни имена и от друга страна – простолюдието, на което, макар да включвало заможни търговци и земевладелци, поначало не било разрешено да носи нито оръжие, нито презиме.
В течение на описваните от Йошикава години обаче тези обществени различия още не са били напълно затвърдени. Във всички провинции имало останали въоръжени селяни. Из Япония бродели ронини – самураи без повелител от войските на онези даймьо, които загубили владенията си след битката при Секигахара или вследствие на предишни войни. Трябвало да се сменят едно-две поколения, преди обществото да влезе изцяло в строгите граници, наложени му от Токугава. Междувременно страната преживяла големи промени и размествания.
На второ място, в Япония от началото на XVII в. значително се изменя характерът на държавното управление. С възстановяването на мира и края на големите междуособици господстващото военно съсловие открива, че за успешна власт е важна не толкова военната храброст, колкото управленските знания. Така класата на самураите започва бавно да се преобразява от воини на пушката и меча в чиновници на перото и книгата. В условията на мира самообладанието и образоваността стават по-важни от бойното майсторство. Западният читател може би ще се изненада от наблюдението колко широка е била грамотността още в началото на XVII в. и как японците постоянно се позовават на китайската история и книжнина по приблизително същия начин, по който хората в Северна Европа от онова време непрестанно са припомняли традициите на древна Гърция и Рим.
Третата голяма промяна в Япония от времето на Мусаши е свързана с въоръжението. През втората половина на XVI в. донесените от португалците фитилни мускети станали решаващото оръжие на бойното поле. В умиротворената страна обаче самураите можели да зарежат противните им огнестрелни оръжия и да се отдадат на отколешната си любов към меча. Процъфтели различните школи на сабления бой. Тъй като възможностите за употреба на сабята в действителна битка намалели, бойните умения постепенно се превръщали в бойни изкуства, при които, за сметка на трудно проверимата вече военна полза, все по-голяма тежест получавали вътрешното самообладание и самовъзпитание. Развила се цяла мистика на сабята, по-близка до философията, отколкото до военното дело.
Разказът на Йошикава за младостта на Мусаши онагледява всички тези настъпващи в Япония промени. Самият герой е типичен ронин и едва впоследствие е уседнал самурай. Той става основател на цяла школа в сабленото изкуство. Най-важно е, че Мусаши постепенно се развива от воден от усета майстор на меча в човек, всеотдайно устремен към поставената от дзен цел за лично самообладание и пълно господство над самия себе си, към усещане за единство със заобикалящата природа. Макар в първите години от зрелия живот на Мусаши още да са възможни смъртоносни двубои, напомнящи за турнирите в средновековна Европа, Йошикава показва как героят съзнателно пренасочва своите бойни умения от военни цели към самовъзпитание в мирно време. Бойни умения, духовно самоовладяване и естетически усет се сливат в едно неразличимо цяло. Този образ навярно не е далеч от историческата истина. За Мусаши е известно, че освен майстор на сабята е бил също изкусен живописец и твърде добър скулптор.
Япония от ранния XVII в., която Мусаши олицетворява, продължава осезаемо да присъства в съзнанието на японците. Дълговременното и относително лишено от промени управление на рода Токугава запазило много от формите и духа си, макар в донякъде закостенял вид, до средата на XIX в., т.е. допреди не много повече от столетие. Самият Йошикава е син на някогашен самурай, който, подобно на мнозина от този обществен слой, не успял да се приспособи към стопанските условия на настъпилата нова епоха. Макар в нова Япония самите самураи бързо да загубили високото си обществено положение, повечето от новите управници произлизали от това феодално съсловие, чиито ценности новата система на задължително образование разпространила, за да дадат духовна опора и облик на цялата японска нация. В това отношение са помогнали и романи като „Мусаши“, заедно с филмите и пиесите, на които той е дал основа.
За днешния японец времето на Мусаши е също толкова осезаемо близко, колкото за американците – Гражданската война. (Ето защо сравнението с „Отнесени от вихъра“ е съвсем на място.) Самурайската епоха до голяма степен продължава да живее в японското съзнание. В противоречие с образа на съвременните японци като здраво сплотени „стопански животни“, много от тях предпочитат да гледат на себе си като на днешни Мусаши, които яростно се самоотстояват, следват своите собствени начала, владеят чувствата си и имат особен усет към красивото. И двата образа са донякъде верни, което онагледява сложностите, скрити зад прекомерната на вид японска сдържаност и еднообразност.
„Мусаши“ съвсем не прилича на задълбочено психологическите и често пъти невротични романи, които съставляват голямата част от английските преводи на съвременна японска литература. При все това обаче той е изцяло в духа на обичайната японска белетристика и на присъщо японското мислене. Епизодичността на разказа е не просто следствие от първоначалната поява на книгата като подлистник, а любим похват, който води началото си още от зараждането на японското повествователно изкуство. Романтичният образ на благородния боец е наследство на феодалното минало, въплътено в още стотици самурайски книги и филми. Стремежът към самовъзпитавани в духа на дзен самообладание и вътрешна сила е сред важните личностни черти и на днешния японец. Същото важи и за всеобхватната любов към природата и усещането за близост с нея. „Мусаши“ е не само чудесно приключенско четиво – той дава поглед както към японската история, така и към идеализираната представа на днешните японци за самите себе си.
Едвин О. Райшауер
