Мисия Лондон

В последните години за никого не останаха скрити опитите българското кино да се събуди от почти 15-годишната си дрямка и да достигне най-важното...

И то не е нито качество, нито признание и награди по фестивали, нито медиен шум. Защото това, от което българското кино най-вече се нуждае, е български зрители.

В този смисъл "Мисия Лондон" е може би първата от добрите продукции в родната индустрия от последните години, която се престраши, за разлика от "Източни пиеси“, "Дзифт“ и "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ вместо да тръгне по фестивали, първо да направи премиерата си у нас.

След голямата рекламна кампания, обявяването на световните имена в каста и премиерата на червен килим, на 16 април филмът най-накрая тръгва по кината.

Разбира се, преди това да се случи, поредният опит на българското кино да достигне максимална комерсиалност, мина през типичния етикет на скептиците “като за български филм - става”.

Отдавна не можем да гледаме на доскоро немощната творчески и технически родна кино продукция като на факт извън пределите на страната и обратно – тупаме се в гърдите с “Булгар, булгар”, когато тя получи каквото и да било признание навън.

В този смисъл “Мисия Лондон” е добро изключение, но само донякъде.

В него липсва напънът да се прави филм, побрал мъдростта ако не на вековете, то поне на последните 20 (60?) години с всичките предъвкани соц и постсоц поуки.

Технически изключително постижение са звукът и картинката, които толкова кефят, че е трудно да се подразним на статичните кадри и на места мудния монтаж.

Саундтракът е повече от приличен и адекватен (с Let's dance на Бауи, Blur, Sex Pistols, редом с "Една българска роза" и оркестрираната от Константин Цеков от ФСБ "Песен за цар Иван Шишман" ).

Актьорската игра също е на ниво и това изобщо не се отнася само до чуждите звезди, дори напротив. Юлиян Вергов има страхотно екранно присъствие в ролята си без капка преиграване, а дозата хипербола в персонажите на Ернестина Шинова, Любомир Нейков, Карла Рахал, Георги Стайков, Стойко Пеев и Малин Кръстев е абсолютно точна, за да разсмива без да дразни.

Адски готина хватка е и използването на известни личности за персонажи, които са иронична и забавна препратка към истинските им самоличности - Орлин Горанов (президентът), Павел Чернев (дребен руски далавераджия с вид на мутра), Андреа (наемна убийца с абсурдно фалшив руски) и най-вече – Коцето Калки (като префърцунен пироман, “по-известен в чужбина”, който търси нов век (на любовта?) и диша възбудено газ от запалка).

Сложната задача проза да се преработи за голям екран най-добре се е получила при диалога, който не е нито изкуствен, нито пределно литературен.

Хуморът обаче е предимно ситуационен и именно с него започват и недостатъците на “Мисия Лондон”.

Безспорно смях в залата ще има, при това - не малко. Проблемът е че източниците му са титанично банални.

Първият е в среден стил между “Тримата глупаци” и “Бай Ганю”. Тоест – хиперболизирани черти на “тъй наречената българщина” съчетани с физически неволи. Прастара, безотказна и доказана формула. Въпросът е дали в 21 век трябва на българския зрител да му се тика в лицето как по презумция е примитивен и прост, но пък хитър като бременна хлебарка?

Вторият очевидно е причината за неадекватните сравнения на режисурата на Димитър Митовски с тази на Гай Ричи (нищо общо, много ясно, в което всъщност няма лошо). По-точно - изпитани формули на жанра черна комедия, които обаче са позакърпени в системата на противопоставянето на “нашенско” и “чуждо”.

По тази или друга причина, ритъмът на филма е неравен и динамиката не позволява да се случи взривна и безумно смешна кулминация, въпреки че чисто ситуационно такава има.

Накрая на това ревю обаче, ще препоръчаме филма с две ръце.

Не защото е български и трябва да го потупаме по рамото.

Не и защото е шедьовър.

А просто защото заслужава обратната връзка и мнение на публиката. И без съмнение е поредната сполучлива крачка нагоре към събуждане на национална кинематография, от която няма да ни е срам и която вещае само хубави неща занапред.

А това вече е причина.

Автор: Елена Пенева, [email protected]