От автора на бестселърите „Магистрала Линкълн“, „Един аристократ в Москва“ и „Правилата на доброто възпитание“
За читателите на Еймър Тауълс предстои пиршество: в „Маса за двама“ авторът споделя шест разказа, чието действие се развива в Ню Йорк, и една новела за Лос Анджелес: щедра в детайлите и прецизна в рисунъка колекция от истории.
Разказите от Ню Йорк, повечето от които се развиват около началото на хилядолетието, обхващат от смъртоносно опасната акробатика на мъжкото его до съдбовните последици от кратките срещи и деликатната механика на компромиса, която е в основата на съвременните бракове.
Новелата „Ив в Холивуд“ – самостоятелно продължение на „Правилата на доброто възпитание“ – е разказана от седем гледни точки и описва как Ив създава ново бъдеще за себе си и околните в разцвета на златната ера на Холивуд.
В историите героите често се оказват седнали един срещу друг на маса за двама, а посоката, в която ще поеме тяхното бъдеще, зависи от това какво ще си кажат. Написана с характерните за него остроумие, хумор и изтънченост, „Маса за двама“ е още едно блестящо допълнение към канона на Тауълс за стилна и увлекателна белетристика.
Опашката
1.
През последните дни на последния цар в едно малко селце на сто мили от Москва живееше селянин на име Пушкин. Макар че Пушкин и съпругата му Ирина не бяха благословени с деца, те бяха благословени с уютна двустайна къщичка и няколко акра земя, които обработваха с подхождащите на съдбата им търпение и упоритост. Ред по ред обработваха почвата, засяваха семената и прибираха реколтата – движеха се напред-назад по земята като совалка през тъкачен стан. А когато работният им ден приключеше, се прибираха вкъщи, където похапваха зелева чорба на малка дървена масичка и после се отдаваха на благочестивия сън на провинцията.
Макар селянинът Пушкин да не споделяше майсторството на своя съименник в боравенето с думите, той беше донякъде поет по душа и когато наблюдаваше разлистването на брезите или летните гръмотевични бури, или златните багри на есента, сърцето му се изпълваше от чувството, че животът им е удовлетворителен. Всъщност животът им беше толкова удовлетворителен, че ако Пушкин беше открил стара бронзова лампа, докато обработва нивата, и беше освободил от нея древен джин, готов да му изпълни три желания, нямаше да знае какво да поиска.
А всички сме наясно докъде точно води този вид щастие.
2.
Подобно на много от руските селяни, Пушкин и съпругата му принадлежаха към мир – кооперация, която наемаше земята, разпределяше акри и споделяше разходите за мелницата. Понякога членовете на въпросния мир се събираха, за да обсъдят засягащите взаимния им интерес въпроси. На едно такова събрание през пролетта на 1916 г. на подиума се качи млад мъж, който бе пропътувал целия път от Москва, за да обясни колко е несправедливо в една страна 10 процента от хората да притежават 90 процента от земята. Подробно описа средствата, с които капиталът е подсладил собствения си чай и е свил собственото си гнездо. В заключение прикани всички, които се бяха събрали, да се пробудят от съня си и да се присъединят към него в похода към неизбежната победа на интернационалния пролетариат над репресивните сили.
Пушкин не разбираше от политика и дори не беше особено образован. Така че не схвана значението на всичко, което московчанинът им каза. Само че гостът говореше с такъв ентусиазъм и използваше толкова много колоритни изрази, че Пушкин изпитваше удоволствие да наблюдава как думите на младия мъж се развяват като хоругви на неделно великденско шествие.
Вечерта, докато Пушкин и съпругата му вървяха към дома си, и двамата мълчаха. На Пушкин това му се стори съвсем уместно предвид часа, нежния бриз и пеещия в тревата хор от щурци. Но ако Ирина мълчеше, то тя се беше умълчала, както е притихнал нагорещен тиган в миговете преди да топнеш нещо в мазнината. Защото, докато Пушкин се наслаждаваше да гледа как думите на младия мъж се веят, съзнанието на Ирина се беше затворило около тях като челюстите на капан. Тя ги бе сграбчила със звучно щракане и нямаше намерение да ги пусне. Всъщност се бе вкопчила толкова здраво в аргументите на младия мъж, че ако той някога си ги поискаше обратно, щеше да му се наложи да прегризва собствените си фрази, както вълк прегризва попадналата си в капан лапа.
3.
Мъдростта на селянина се основава на една основна аксиома: макар войните да могат да избухват и да се прекратяват, държавниците да се издигат и падат, а обществените нагласи да се настървяват и затихват, в крайна сметка браздата си остава бразда. Така Пушкин стана свидетел на военните години, рухването на монархията и възхода на болшевизма с благоразумния поглед на Матусал. А щом сърпът и чукът заплющяха над Майка Русия, той беше готов да хване ралото и да се заеме отново с житейските дела. Така че се оказа съвсем неподготвен за новината, която жена му му поднесе през май 1918 г. – че се преместват в Москва.
– Местим се в Москва – рече Пушкин. – Но защо, за бога, ще се местим в Москва?
– Защо ли? – попита Ирина и тропна с крак. – Защо? Защото му дойде времето!
Из страниците на романите от деветнадесети век е обичайно прекрасните млади дами, израснали в провинцията, да копнеят за живот в столицата. В края на краищата там можеха да се видят най-новите модни тенденции, да се научат най-новите танцови стъпки и да се обсъждат с драматичен шепот най-новите романтични интриги. По подобен начин Ирина копнееше да живее в Москва, защото там фабричните работници размахваха чуковете си в общ ритъм и песните на пролетариата можеха да се чуят от вратата на всяка кухня.
– Никой не избутва монарх от скалата, защото е бил доволен от положението – обяви Ирина. – Дойде времето веднъж завинаги руснаците да положат основите на бъдещето – рамо до рамо и камък по камък!
Когато Ирина изрази своята позиция пред съпруга си, като използва всички тези думи и много други, дали Пушкин възрази? Дали даде глас на първите разколебаващи мисли, които изникнаха в главата му? Не, не го направи. Вместо това се зае внимателно, обмислено да формулира възражение.
Интересното е, че когато позицията на Пушкин започна да се оформя, тя се основаваше на същите думи, които изрече Ирина: Дойде времето. Защото тази фраза не му беше чужда. Всъщност тя му беше практически най-близка. Още от малък Пушкин се будеше сутрин с тази фраза и с нея се завиваше вечер. „Дойде време за сеитба“, казваше през пролетта, докато отваряше капаците на прозорците, за да влезе светлина. „Дойде време за жътва“, казваше през есента, докато запалваше огъня в печката. Дойде време да издоим кравите, да балираме сеното или да гасим свещите. Тоест дойде времето – не веднъж завинаги, а за пореден път – да свършим това, което винаги сме вършили, също както правят слънцето, луната и звездите.
Това беше възражението, което Пушкин започна да формулира през първата нощ, когато се намести в леглото си. Той продължи да го формулира на следващата сутрин, докато вървеше със съпругата си през росната трева на път към нивите. А през есента на същата година продължаваше да го формулира, когато натовариха каруцата с всичките си вещи и потеглиха към Москва…
Книгата „Маса за двама“, на Еймър Тауълс, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
