Юни 1954 година. Осемнайсетгодишният Емет Уотсън се прибира в родното си градче в Небраска след излежаване на присъда в дома за непълнолетни в Салина. Майка му отдавна ги е напуснала, баща му е починал наскоро, а банката е иззела имота, в който е отраснал. Емет се връща само да вземе осемгодишния си брат Били и да заминат за Калифорния, за да започнат на чисто. Само че животът е това, което се случва, докато кроим планове. Оказва се, че две момчета – бегълци от Салина, са се вмъкнали тайно в багажника на колата, докарала го до дома. Емет не може да предаде приятелите си, затова всички заедно поемат на пътешествие, изпълнено с премеждия и комични ситуации. По пътя ще срещнат истински злодеи, но и неочаквани приятели; ще преживеят големи изпитания, но и неподправена човечност.
За пореден път майсторът на словото Еймър Тауълс ни отправя предизвикателство: готови ли сме да се наредим сред героите, приключенците и други безстрашни пътешественици? Защото пътуването навън, към непознати места, често е и пътуване навътре – към дебрите на човешката душа.
Ако е така, разтворете страниците на тази книга и нека приключението започне!
* * *
„И ето че писателският талант на Еймър Тауълс отново ме зашемети... Като всички велики разказвачи той борави с богата палитра, а не се ограничава с нюансите само на един цвят. Черпи вдъхновение от странстванията на известни герои като тези от „Илиада“, „Одисея“, „Хамлет“, „Хъкълбери Фин“ и „За мишките и хората“, сякаш за да ни каже, че собствените ни пътешествия никога не са така праволинейни и предвидими, колкото е една магистрала. Но и че когато някой се опитва да ни отклони от пътя, можем сами да седнем зад волана“. – Бил Гейтс
592 с., мека корица; 28.90 лв.
Откъс
– Вие ли сте професор Абакъс Абърнат?
Старецът вдигна очилата си високо на челото и наклони абажура на лампата така, че да вижда и тримата по-добре. Макар че явно беше разбрал на момента, че момчето е причината за нашето посещение, и основно изучаваше с поглед него.
– Да, аз съм Абакъс Абърнат. Какво мога да направя за вас?
Въпреки че човек оставаше с впечатлението, че Били знае безкрайно много неща, явно единственото нещо, което не знаеше, беше какво може да направи за него Абакъс Абърнат. Защото вместо да отговори, Били се обърна към Ули с поглед, пълен с несигурност. Затова Ули заговори от негово име:
– Извиняваме се, че прекъсваме работата ви, господин професоре, но това е Били Уотсън от Небраска, който пристигна в Ню Йорк днес и никога не е идвал тук. Той е едва на осем години, но е чел вашата книга двайсет и четири пъти.
Професорът изслуша с интерес Ули и след това отново извърна поглед към Били.
– Така ли е, млади човече?
– Точно така е. Само че вече съм я чел двайсет и пет пъти.
– В такъв случай, щом си прочел моята книга двайсет и пет пъти и си дошъл от Небраска чак до Ню Йорк, за да ми го кажеш, значи най-малкото, което мога да направя, е да ти предложа да поседнеш.
Професорът махна с ръка и посочи на Били едно от креслата, а нас покани с жест да седнем на канапето до библиотеката.
Нека отсега да отбележа, че това канапе беше особено хубаво. Беше тапицирано с тъмна кожа, обшито с лъскави нитове и голямо почти колкото автомобил. Но ако трима души, които влизат в стая, приемат поканата на четвъртия да поседнат, това означава само едно: в близко време никой никъде няма да ходи. Такава е човешката природа. След като са вложили толкова усилия, за да се настанят удобно, хората се чувстват длъжни да побъбрят спокойно поне половин час. И дори ако на двайсетата минута вече са изчерпали темите за разговор, измислят нови просто така, от учтивост. Затова, когато професорът ни покани да седнем, аз понечих да отворя уста с намерението да обясня, че става вече доста късно, а и колата ни е паркирана на тротоара пред сградата, но преди да успея да кажа и дума, Били вече се катереше по креслото, а Ули спокойно се настани на канапето.
– Така, Били – започна професорът, когато всички се настанихме удобно, – кажи ми сега, какво те води в Ню Йорк.
Според правилата на общия разговор това е съвсем естествено встъпление. Това е въпросът, който всеки нюйоркчанин би задал на посетител от друг град, като очаква да получи отговор от едно или най-много две изречения. Като например: „Дойдох на гости на леля си...“ или „Имаме билети за представление...“ Но все пак събеседникът беше Били Уотсън и затова вместо едно или две изречения професорът получи цял трактат.
Били започна чак от онази лятна нощ през 1946 г., когато майка им си тръгнала. Обясни как Емет изкарал известно време в Салина, как баща им умрял от рак и как двамата братя смятали да тръгнат по маршрута, очертан от няколко пощенски картички, за да открият майка си на зарята по случай Четвърти юли в Сан Франциско. Успя да разкаже дори и за приключението с пътуването и как, тъй като ние с Ули сме взели студебейкъра, те с Емет трябвало да се качат в товарните вагони на „Сънсет Ист“, за да стигнат до Ню Йорк.
– Гледай ти, гледай ти... – закима професорът, който беше слушал внимателно всяка дума. – Значи, сте пътували дотук в товарен вагон, така ли?
– Точно там започнах да чета вашата книга за двайсет и пети път.
– В товарния вагон ли?
– Нямаше прозорци, но аз си имам фенерче от военния резерв.
– Колко предвидливо.
– Когато с Емет решихме да заминем за Калифорния и да започнем на чисто, той беше съгласен с вас, че не трябва да носим повече багаж, отколкото може да се сбере в пътна чанта, и затова аз сложих всичко, което би могло да ми потрябва, в раницата си.
Както се беше отпуснал доволно в креслото си, професорът се усмихна и се приведе напред.
– А дали случайно носиш сега в раницата си и компендиума?
– Разбира се. Винаги го държа там.
– А дали би искал да ти напиша посвещение?
– Това би било чудесно! – възкликна Ули.
След като професорът го подкани още веднъж, Били се изхлузи от високото кресло, свали раницата, разкопча каишките и извади голямата червена книга.
– Донеси я тук, ако обичаш – каза професорът. – Хайде, донеси ми я.
Когато Били отиде с книгата до бюрото, професорът я пое и я намести под лампата, за да се порадва на следите от постоянното разлистване.
– Много малко са нещата – призна професорът пред Били, – които могат да зарадват толкова един автор, колкото такъв многократно четен екземпляр от негова книга. – Професорът взе писалката си и отгърна книгата на първата страница. – Виждам, че книгата е подарък, нали така.
– Да. От госпожица Матисън – потвърди Били. – Тя е библиотекарка в обществената библиотека в Моргън.
– Подарък, при това от библиотекар... – повтори професорът с още по-голямо задоволство.
След като написа някакво предълго посвещение, професорът се подписа с театрален размах, защото в Ню Йорк дори и старчетата, които пишат компендиуми, играят ролята си така, че да впечатлят и публиката от последния ред. Преди да върне книгата на Били, професорът прелисти страниците, сякаш да се увери, че всичките са си на мястото. Ахна тихичко от изненада и попита Били:
– Виждам, че по страниците от главата „Читателят“ не си писал нищо. Защо така?
– Защото искам да започна in medias res. Но още не съм сигурен къде е средата.
На мен този отговор ми се стори доста глуповат, но лицето на професора направо засия от радост.
– Били Уотсън – започна професорът, – като опитен историк и професионален разказвач на приключения мога със сигурност да заявя, че вече си преживял достатъчно вълнуващи случки, за да можеш да започнеш да описваш своята история! Въпреки това... – Тук професорът замълча, отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади черен тефтер, същия като онзи, в който пишеше, когато влязохме. – Ако осемте страници в компендиума се окажат недостатъчни да поберат цялата история за твоите приключения, и съм почти сигурен, че така ще стане, може да продължиш да пишеш по страниците на този тефтер. А ако и неговите страници не стигнат, пиши ми и аз с удоволствие ще ти изпратя още един.
Професорът подаде двете книги на Били, стисна ръката му и каза, че за него е било чест да се срещнат. И с това по всички правила трябваше да ознаменува края на посещението.
Но след като Били внимателно постави книгите в раницата, закопча каишките и направи няколко крачки към изхода, изведнъж спря, извъртя се кръгом и отново впери поглед в професора, този път със сбръчкано чело... а това при Били Уотсън можеше да означава само едно: още въпроси.
– Мисля, че отнехме на професора достатъчно време – казах аз и сложих ръка на рамото на Били.
– Няма проблем – отвърна Абърнат. – Какво има, Били?
Били заби очи в пода, помисли за миг и отново вдигна поглед към професора.
– Мислите ли, че героите се завръщат?
– Какво имаш предвид? Както Наполеон се е завърнал в Париж, както Марко Поло се е завърнал във Венеция...
– Не – отсече Били и заклати глава. – Не питам дали се връщат на дадено място. Питам дали се завръщат с течение на времето.
Професорът замълча за момент.
– Защо задаваш този въпрос, Били?
Този път старият писач наистина получи много повече, отколкото би могъл да се надява. Защото, без дори да седне, Били се впусна в безкраен разказ, много по-дълъг и много по-невероятен от първия. Докато се возели във вагона на „Сънсет Ист“, точно когато Емет тръгнал по другите вагони да намери нещо за хапване, някакъв пастор, който се самопоканил в техния вагон, се опитал да отмъкне колекцията от сребърни долари на Били и имал сериозното намерение да изхвърли Били от влака, но точно в краткия миг преди да осъществи намерението си, през люка на вагона влетял огромен черен човек и в крайна сметка не Били, а пасторът излетял от вагона.
Но явно най-важното в този разказ не бяха нито сребърните долари, нито пасторът, нито чудодейното спасение на Били. Най-важното беше този негър на име Юлисис, или на гръцки Одисей, който преди време оставил жена си и сина си и прекосил Атлантика, за да отиде да се сражава във войната, и оттогава се скита из цяла Америка, като се качва ту на един товарен влак, ту на друг.
Сега... човек, като слуша как едно осемгодишно момче дрънка такива врели-некипели за някакви негри, които долитат през люка на покрива, и някакви пастори, които някой изхвърля от влака в движение, може да си помисли, че такива разкази са просто изпитание за желанието на слушателя още дълго да крие неверието си. Особено ако слушателят е професор. Нищо подобно: Абърнат отново го изслуша внимателно с нескрит интерес.
Докато Били разказваше, старецът бавничко се върна на мястото си, седна и дори се отпусна внимателно в креслото си, сякаш се притесняваше, че някой неочакван звук или рязко движение би могло да прекъсне разказа на Били или да отвлече вниманието му от приключението.
– Той си мислеше, че е кръстен Юлисис на президента Юлисис Грант – продължаваше да нарежда Били, – но аз му обясних, че най-вероятно е кръстен на великия герой Одисей. А също и че след като вече се е скитал повече от осем години далеч от жена си и сина си, със сигурност скоро отново ще ги намери веднага щом изтекат десет години, откакто са започнали неговите странствания. Но ако героите не се завръщат след време – завърши Били с известна загриженост, – може би не е трябвало да му казвам това.
Когато Били млъкна, професорът стисна очи за миг. Но не така, както Емет стиска очи, ако иска да овладее гнева си, а като ценител на музиката, който току-що е чул финалните ноти от любимия си концерт. Отвори очи, погледна Били, после библиотеката си, после отново Били и заяви.
– Напълно съм убеден, че героите се завръщат след време. И мисля, че си постъпил правилно, като си му казал така. Но аз... – И ето че сега професорът гледаше Били и се бореше с колебанията си, а Били го насърчи да каже какво го вълнува. – Чудех се дали този мъж Юлисис все още е в Ню Йорк.
– Да. Тук е, в Ню Йорк.
Професорът се изправи в стола си, като че ли събираше кураж да зададе още един въпрос на осемгодишния си събеседник.
– Зная, че е късно – каза накрая той, – зная и че твоите приятели сигурно имат намерение да ходят някъде другаде, а и нямам никакви основания да отправям такава молба, но дали би било възможно да ме заведете при този Юлисис?
Книгата „Магистрала „Линкълн“, от Еймър Тауълс, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
