Сред най-великите японски романи на ХХ в., „Жената в пясъците“ е екзистенциална човешка драма – пътуване от яростта през примирението до осъзнаването, – в която борбата с живота вероятно е самият смисъл на живота.
След като изпуска последния автобус за вкъщи след еднодневна екскурзия до морския бряг, на един любител ентомолог му се предлага нощувка на дъното на огромна пясъчна дюна. Но когато се опитва да си тръгне на следващата сутрин, той бързо открива, че местните са намислили друго. Държан в плен, сякаш без никакъв шанс за бягство, той е натоварен със задачата да разчисти постоянно свличащите се пясъци, които заплашват да унищожат селото – защото ако не го направи, ще е изправен пред мъчителна смърт. Единственият му спътник е странна млада жена; съдбите им се преплитат и двамата са обречени рамо до рамо на сизифов труд. Те са толкова близо до морето и безкрая, до цивилизования свят, но са в дълбока яма без изход.
Ужас, самота, примирение, любов и неистов стремеж да излезеш от клетката – но дали ще можеш, ако оковите са в теб? Струва ли си да избереш самотната свобода пред споделената мъка?
Кобо Абе (1924–1993) е романист, драматург, поет и режисьор, определян за един от най-значимите представители на богатата съвременна японска литература. Роден е в Токио, но прекарва детството и по-голямата част от младостта си в Манджурия. Навремето е сред най-силните претенденти за Нобеловата награда за литература, но почива, преди да е удостоен.
***
Откъс
Събуди го кукуригането на петел. Звучеше като скрибуцането на ръждясала люлка. Беше тревожно, неприятно събуждане. Имаше чувството, че едва се е зазорило, но часовникът на ръката му показваше единайсет часа и шестнайсет минути. Следователно и слънчевите лъчи бяха ослепителни – но там, горе. А тук бе сумрачно, защото се намираше на дъното на яма и слънцето все още не бе успяло да проникне до долу.
Скочи припряно. Натрупалият се по лицето, главата и гърдите му пясък се посипа с тихо шумолене, а полепилият се около носа и устата му се бе втвърдил от потта. Той го изтри с опакото на ръката си и запремигва объркан. Изпод възпалените и някак неестествено грапави клепачи потекоха неудържимо сълзи. Но само те не бяха достатъчни да отмият събралия се във влажните ъгли на очите му пясък.
Тръгна към ведрото в преддверието за шепа вода и изведнъж забеляза жената. Спеше от другата страна на огнището и едва чуто сумтеше. Забравил напълно болката в клепачите, той затаи дъх.
Жената бе съвършено гола. Плуваше като мътна сянка пред замъглените му от сълзите очи. Лежеше по гръб на рогозката и освен главата цялото ѝ тяло бе изложено на показ. Бе поставила ръка върху долния край на гладкия си стегнат корем. Всички онези части, които обикновено човек прикрива, бяха напълно разголени и само лицето, което иначе никой не се стеснява да показва, се таеше под хавлиената кърпа, за да предпазва, разбира се, носа, устата и очите ѝ от пясъка. И все пак този контраст като че подчертаваше още по-категорично голотата ѝ.
Освен това тялото ѝ бе покрито с тънка пелена от фин пясък. Той прикриваше отделни детайли и подчертаваше женствените линии. Жената бе сякаш варакосана с пясък скулптура. Изведнъж изпод езика му бликна гъста и лепкава слюнка. Не можеше обаче да я преглътне. Иначе набилият се между устните и зъбите му пясък щеше да плъзне из цялата му уста. Наведе се над пръстения под и започна да плюе. Но все не можеше да се избави от усещането, че устата му е пълна. Сякаш пясъкът непрестанно извираше измежду зъбите му.
За щастие, ведрото бе отново напълнено до ръба с вода. Изплакна си устата, изми си лицето и се почувства като възроден. Никога досега не бе осъзнавал така остро чудото на водата. И тя подобно на пясъка бе неорганично вещество. Обикновено, прозрачно, неорганично вещество, но по-подходящо за човешкото тяло от всяко друго... Остави водата да се плъзне бавно в гърлото му и се опита да нарисува във въображението си животно, което се храни с камъни...
Извърна се и пак погледна жената. Но не изпита желание да се приближи към нея. Приятно е да гледаш покрита с пясък жена, но да я докосваш, едва ли.
Сега, на дневна светлина, вчерашната възбуда и раздразнение му се струваха нереални. Тъкмо щеше да има какво да разказва. И той се огледа наоколо, сякаш за да запамети добре онова, което бе вече спомен. После се застяга припряно. Ризата и панталоните му бяха натежали от пясък. Но струваше ли си да обръща внимание на такива дреболии? Оказа се обаче, че да изтърсиш набилия се в дрехите пясък е по-трудно, отколкото да си изчистиш пърхота от главата.
И обувките му бяха потънали в пясъка.
Може би, преди да си тръгне, бе редно да каже нещо на жената... Но ако я събудеше, щеше да ѝ създаде излишно неудобство, да я накара да се засрами. Но как тогава да ѝ плати за нощувката? Или по-добре на връщане да се отбие в управата на селската задруга и да даде парите на стареца – онзи същия, който предния ден го доведе тук.
Като се стараеше да не вдига шум, мъжът се измъкна предпазливо навън.
Пламнало като кипящ живак, слънцето се бе вече спряло на горния край на стената и постепенно изпълваше с лъчите си дъното на ямата. Ослепителната светлина бе тъй неочаквана, че мъжът мигновено извърна лице. Но в следващия миг забрави за нея и се втренчи смаян в пясъчната стена.
Невероятно! Висящата през нощта там въжена стълба беше изчезнала.
Наполовина заровените в пясъка торби, които му служеха за ориентир, си бяха на мястото. Не, не грешеше. Спомняше си прекрасно къде точно бе стълбата. Нима само тя бе погълната от пясъка? Той се втурна към стената, заби ръце в нея и затърси. Пясъкът не оказа никаква съпротива и потече надолу. Все пак не търсеше игла, тъй че, щом още първият му опит пропадна, колкото и да ровеше, нищо нямаше да открие... Като се мъчеше да заглуши надигащата се в душата му тревога, мъжът отново огледа с напрегнато удивление стръмнината.
Нямаше ли все пак местенце, по което да успее да се изкатери догоре? Обиколи два-три пъти къщата. Най-малко бе разстоянието между покрива и ръба на северната стена, тази откъм морето, но и тя трябваше да е десет метра, че и повече. А и точно там бе най-стръмно. На всичко отгоре застрашително надвисналата от ръба пясъчна грамада изглеждаше направо опасна.
Сравнително по-полегата и извита като вътрешността на конус бе май западната стена. По най-оптимистична преценка наклонът там бе около петдесет или дори четирийсет и пет градуса. И мъжът постави предпазливо крак. Всяка крачка нагоре го връщаше с половин крачка назад. И все пак имаше надежда, че ще се справи, макар и с огромни усилия.
Първите пет-шест крачки наистина се оказаха успешни. После краката му започнаха да затъват. Преди да разбере дали изобщо напредва, затъна до колене и вече не можеше да помръдне. Опита отчаян да продължи на четири крака. Пламтящият пясък изгаряше дланите му. От всяка пора на кожата му рукна пот. Потта се смеси с пясък и очите му се слепнаха. После мускулите на краката му се схванаха и повече не можеше да ги помръдне.
Спря за малко, колкото да си поеме дъх. Мислеше, че е изминал значително разстояние, но отвори широко очи и ужасен откри, че не се е изкачил и на пет метра. Какво, по дяволите, постигна с тези неимоверни усилия? А и склонът се оказа два пъти по-стръмен, отколкото като го гледаше отдолу. От това място нагоре бе дори още по-страшен. Мислеше, че се катери, а се оказа, че е прахосал силите си просто за да се зарови в пясъчната стена. Надвисналата отгоре му грамада му препречваше пътя.
Опита отчаян да се придвижи поне още малко, но щом протегна ръка, внезапно загуби почва под краката си. Нещо като че го откърти рязко от стената и той се стовари на дъното на ямата. Лявото му рамо изхрущя като пречупена клечица за хранене. Ала не усети кой знае каква болка... Сякаш за да я пооблекчи, по склона потече с нежен ромон ситен пясък. Но скоро спря. Дори контузията му се оказа нищожна.
Беше рано да изпада в паника. Потисна с мъка желанието да закрещи и се върна бавно в къщата. Жената спеше в същата поза. Започна да я вика; отначало тихо, после все по-високо. Вместо отговор тя се обърна сякаш вбесена на другата страна.
Посипалият се от тялото ѝ пясък откри отделни места от кожата на раменете, ръцете, корема, хълбоците. Не му беше обаче до това. Той се приближи до нея и дръпна рязко кърпата от главата ѝ. Лицето ѝ, цялото на петна, бе отблъскващо грубо в сравнение с пясъчния варак по тялото ѝ. Явно, че поразилата го снощи при светлината на лампата белота бе пудра. Но тя вече се бе изтрила и само тук-там все още личаха белезникави петна. Като изпържен без яйце евтин котлет, помисли си той. И удивен проумя, че бялото по лицето ѝ е било навярно обикновено брашно.
Най-сетне тя отвори наполовина очи. Ярката светлина като че я заслепи. Той сграбчи раменете ѝ, разтърси я неистово и заговори бързо и умолително:
– Слушай, стълбата я няма! Откъде, кажи, да се покатеря, за да изляза оттук, а? Ами че от тази дупка е невъзможно да се измъкнеш без стълба!
Жената грабна нервно кърпата и неочаквано се плесна няколко пъти рязко по лицето с нея. После му обърна гръб и легна по очи на пода с присвити крака. Може би ѝ е неудобно, че е гола, мина му през ума. Но нито беше време, нито място за такива работи. Мъжът ревна, сякаш нещо в него се скъса:
– Ти какво, подиграваш ли се? Ако не извадиш веднага стълбата, не знам какво ще направя. Бързам, разбери! Слушай, кажи веднага къде си я скрила! Хич не ми е до шеги. Стълбата! Веднага!
Но жената не отвърна нищо. Продължаваше да лежи по корем и само въртеше леко глава.
Изведнъж мъжът настръхна. Погледът му се замъгли, дъхът му секна, почти спря. И той в миг проумя колко безсмислени са въпросите му. Разбира се... Стълбата беше въжена... Въжена стълба не можеше да стои права от само себе си... И в ръцете му да беше, все едно, не би могъл да направи нещо с нея оттук, отдолу. Тоест излизаше, че не жената я е скрила, а някой друг, някой там горе, на пътя... Небръснатото му покрито с пясък лице се сгърчи в жалка гримаса.
Държането на жената, нейното мълчание придобиха неочакван и зловещ смисъл. Отказваше да го приеме, но в дъното на душата си усещаше, че най-ужасните му предположения са се потвърдили. Стълбата бе вероятно изчезнала със знанието и естествено, с абсолютното съгласие на жената. Нямаше съмнение, че тя е съучастник. А пък поведението ѝ нямаше нищо общо със състояния като объркване, свян. Бе поведение на изкупителна жертва; на престъпник, готов на всякакво наказание. Да, бяха го измамили невероятно ловко. И той се хвана в капана. Подлъга се по един пясъчен бръмбар и се оказа сред пустиня, от която нямаше изход – досущ като обезумяла от глад мишка...
Скочи, втурна се към вратата и пак погледна навън. Излязъл бе вятър. Слънцето висеше почти над ямата. От нажежения пясък се вдигаха горещи вълни и трептяха като мокра филмова лента. А пясъчната стена ставаше като че все по-висока. Тя знаеше всичко и физиономията ѝ сякаш внушаваше на мускулите и костите му колко безсмислено е да се съпротивляват. Горещият въздух пронизваше кожата му. Температурата се качваше рязко.
Изведнъж той изкрещя като обезумял – някакви лишени от смисъл думи. Нещо, което и сам не разбираше. Просто крещеше колкото му глас държи, защото му се струваше, че ако стресне кошмара, ако го събуди, той ще му се извини за непреднамерено глупавата си грешка и ще го измъкне от дъното на проклетата пясъчна яма. Но несвикналият му на крясъци глас бе немощен и глух. На всичко отгоре пясъкът го поглъщаше, вятърът го отвиваше и той едва ли стигаше много надалеч.
Книгата „Жената в пясъците“, от Кобо Абе, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
