Когато си поет с китара, песните ти трябва наистина да идват от дъното на сърцето, за да бъдеш нещо по-значимо от "онзи, който забавлява аудиторията по време на безпаметни партита". Просто си длъжен музиката ти да е искрена, без преструвки, без фалш, непокварена от користни и комерсиални помисли. А Франк Търнър (Frank Turner) наистина успява да е убедително честен в това.
За по-малко от 10 години кариерата на британеца се разви с главоломна скорост и той вече изнася концерти в залата до стадион "Уембли", но въпреки това си остава все същия човек, който би дошъл да свири и у вас, стига да го поканиш.
Албумът на Франк от 2011 година England Keep My Bones бе негов комерсиален и творчески връх, а хитовете I Still Believe и Peggy Sang The Blues му донесоха признание, което според него е било неочаквано. Става дума за поканата от Дани Бойл (Danny Boyle) да свири на откриването на Олимпийските игри в Лондон.
Но оказаната му чест да се включи в спектакъла на знаменития режисьор не променя нищо в мирогледа на Търнър. Поетът с китара не скрива възхищението си от грандиозното събитие, но продължава да пише песни за нормалните човешки взаимоотношения, за истории, които са се случили тук и там, а може би и за някой твой купон, стига той да си струва да бъде увековечаван.
Петият му студиен албум Tape Deck Heart абсолютно доказва твърдението, че Франк си остава земен и уравновесен човек или, още по-просто казано, пич. За разлика от England Keep My Bones, където той отдава почит на родината си, тук Франк Търнър се съсредоточава върху своя личен катарзис след край на романтична връзка.
Колкото и лично и мъчително да звучат думите "I don't love you anymore" в парчето Anymore, това не означава, че музикантът изживява всичко като емоционален срив. Позитивизъм лъха от много места, а многобройните препратки към културни феномени като Холивуд и Motley Crue, напомпани със солидна инжекция сарказъм, илюстрират многото му лица.
По-важното е, че песните от Tape Deck Heart са истории по действителни случаи. Всяка от тях е като нова татуировка по тялото - оставя вечен отпечатък, който говори сам за себе си, но и допълва някаква обща картина.
Франк Търнър е пънкар по душа, израснал с Black Flag и NOFX, но у него има нещо ала Фреди Меркюри. Музиката му струи от енергия, защото добре познатите 3-4 акорда са минали през артистичната призма на Queen.
Duct Tape Heart е нова много важна глава в книгата на живота на Франк Търнър. Заразителни песни като Recovery, The Way I Tend To Be и Four Simple Words могат да бъдат финален акорд в саундтрак на купон или звукова картина за лагерен огън, или каквото си пожелае човек.
И ако случайно Франк Търнър е там, то той ще бъде там като човека Франк Търнър, а не като звездата Франк Търнър. И при това би спал на пода с още 10 други непознати. Просто защото е пич.
