Провокативни есета върху етически въпроси от реалния свят от най-влиятелния жив философ
Питър Сингър често е описван като най-влиятелния философ в света, но е и един от най-противоречивите. Благодарение на многото му важни трудове мнозина го смятат за един от основоположниците на движенията за права на животните. Сингър допринася съществено за развитието на биоетиката. В „Етика в реалния свят“ той показва майсторство в анализирането на важни текущи събития в рамките на няколкостотин думи.
В тази книга с кратки есета авторът насочва вниманието си към ключови теми: климатичните промени, крайната бедност, животните, аборта, евтаназията, генетичната редакция на човешки ембриони, спортния допинг, продажбата на бъбреци, търговията със скъпи произведения на изкуството, начините за увеличаване на щастието в света и др. Дали висшите примати са личности? Пушенето трябва ли да бъде забранено? Дали сексът по взаимно съгласие между пълнолетни братя и сестри трябва да бъде декриминализиран? Дали нещо наистина има значение и каква е стойността на тази „бледа синя точица“ – нашата планета?
Сингър излага аргументите си срещу схващането, че всеки човешки живот е свещен. Той представя в достъпна форма изследванията си върху някои от най-фундаменталните философски въпроси. Тези оригинални есета ще оспорят – а може би и променят – вашите вярвания относно широк спектър етически въпроси от истинския живот.
За автора
Широко признат за интелектуален основател на движението за правата на животните, Питър Сингър е професор по биоетика в Принстънския университет „Айра У. Декамп“. Автор на бестселърите „Освобождение на животните“ (Animal Liberation) и „Най-доброто, което можете да направите“ (The Most Good You Can Do), наред с други произведения, той живее в Принстън, Ню Джърси и Мелбърн, Австралия.
***
Готови ли сме за „хапче за морал“?
(с Агата Сейгън)
През 2011 г. във Фошан, Китай, двегодишно момиченце бива прегазено от микробус. Шофьорът дори не спира. През следващите седем минути поне дузина хора минават край раненото дете пеша или с велосипед. Прегазва го втори камион. В крайна сметка случайна жена дръпва момиченцето встрани от пътя, а се появява и майката. Детето издъхва в болница. Цялата сцена е записана на видеоклип и предизвиква медиен шум, когато бива излъчена по телевизионен канал и публикувана в интернет. Подобна случка се разиграва в Лондон през 2004 г., както и безчет други пъти, далеч от обектива на видеокамерата.
И все пак хората могат – и често успяват – да се проявят по всякакви начини.
Онлайн търсенето на новини с ключови думи „герой спасява“ редовно показва резултати с всякакви истории за случайни минувачи, спасяващи напълно непознати от сблъсък с приближаващ влак, течението на буйна река или пламъците на бушуващ пожар. Всяка година стотици хора по света даряват единия си бъбрек на непознат, знаейки, че с това могат да спасят живот. Подобно на своите пълни противоположности, проявленията на изключителна добрина, отговорност и състрадание също са почти универсално явление.
Защо някои от нас са готови да рискуват живота си, за да помогнат на непознат, когато други дори не биха спрели, за да наберат номера на бърза помощ?
Учените изследват подобни въпроси от десетилетия. През 60-те и началото на 70-те години на миналия век редица известни експерименти на американските социални психолози Стенли Милграм и Филип Зимбардо разкриват, че при определени обстоятелства мнозинството от нас доброволно биха причинили значителна вреда на невинни хора. През същия период техните колеги Джон Дарли и Даниел Батсън показват, че дори студенти от семинарията, запътили се към лекция за притчата за добрия самарянин, биха подминали непознат, който лежи в безпомощно състояние насред пътя им, ако някой им каже, че закъсняват. По-нови изследвания ни дават много отговори какво точно се случва в мозъка, докато хората взимат морални решения. Но постигнали ли сме пълно разбиране за това какво точно движи моралното ни поведение?
Ето какво изпуска голяма част от дискусията около всички тези експерименти: някои хора са постъпили правилно. Друг експеримент (спрямо който ние имаме сериозни резерви от етическо естество) в Чикагския университет, изглежда, дава ново обяснение защо това се е случило.
Изследователите там вземали двойка плъхове, отглеждани в обща клетка, и поставяли единия от тях в тръба, която можела да се отвори само отвън. Свободният плъх обикновено се опитвал да отвори вратата и накрая успявал. Дори когато свободните плъхове можели да изядат цялото налично количество шоколад в клетката, преди да освободят „пленника“ от капана, те най-често предпочитали първо да измъкнат своя другар. Експериментаторите възприемат откритието си като демонстрация, че плъховете са способни на емпатия. Но ако това е истина, то те също така са показали и че отделните плъхове се различават съществено помежду си, тъй като само 23 от 30 плъха са спасили своите хванати в капан побратими.
За съжаление, подобни експерименти – както и много други, които причиняват още по-сериозен стрес на животните – все още продължават. Ние се позоваваме на това конкретно изследване, макар и неохотно, защото то ясно показва, че причините за разликата в поведението на отделните плъхове се крият в самите плъхове. Изглежда напълно правдоподобно, че що се отнася до степента на готовност да помагат на другите, и хората, както плъховете от експеримента, са „разположени“ между две противоположни крайности. Налице са значителен брой изследвания върху „анормални“ хора, например психопати, но е важно да научим повече и за относително стабилните различия (може би генетично обусловени) сред огромното мнозинство от хората.
Несъмнено ситуационните фактори са в състояние да произведат големи разлики, както навярно и моралните убеждения, но ако хората просто се отличават по своята естествена предразположеност да действат морално, ще трябва да научим повече и за тези различия. Единствено тогава ще съумеем да постигнем същинско разбиране за нашето морално поведение, включително защо то варира толкова много от човек до човек и дали можем да направим нещо по въпроса.
Изследване на мозъците на хора, дарили единия си бъбрек на непознат, показва, че техните амигдали са с размер над средното и проявяват по-голяма активност при гледката на човек в беда. Възможно е амигдалата да реагира на окситоцин, за който е известно, че подтиква към грижа за околните, били те и непознати. Има и много други изследвания, обвързващи човешкото настроение или поведение с различни биохимични състояния, а освен това са разработени лекарства, които модифицират тези биохимични фактори с цел предизвикване на промяна в поведението.
Следователно идеята за „хапче за морал“ – лекарство, което ни прави по-склонни да помагаме на другите – не е изцяло нереалистична. Дали хората биха избрали сами да го приемат, за да станат по-добри? Дали като алтернатива на затвора на престъпниците да бъде предложена опцията за имплант, отделящ лекарствени вещества, които намаляват вероятността те отново да навредят на другите? За да се гарантира приемът на лекарството, то може да бъде комбинирано с така нареченото „умно“ хапче – дигитално хапче със сензор, който предава данни след поглъщане.
Също така правителствата биха могли да започнат проверки сред населението, за да открият онези от нас, които е най-вероятно да извършат престъпления. На тях също може да бъде предложено подобно лекарство, а ако откажат – може би да бъдат принудени да носят проследяващо устройство, показващо къде са били във всеки един момент, така че да е ясно, че ако някога извършат престъпление, то ще бъде разкрито.
Преди петдесет години Антъни Бърджес написа „Портокал с часовников механизъм“, футуристичен роман, в който главатар на престъпна банда се подлага на процедура, която го прави неспособен на насилие. Филмовата версия на Стенли Кубрик от 1971 г. предизвика дискусия, в която мнозина разпалено твърдяха, че никога не е оправдано да лишим някого от свободната му воля, без значение колко ужасяващи прояви на насилие бихме предотвратили по този начин. Не се съмнявам, че всяко евентуално предложение за разработване на „хапче за морал“ би срещнало същия отпор.
Но ако мозъчната ни биохимия действително оказва влияе върху нашето морално поведение, то въпросът дали нейният баланс е бил постигнат по естествен път или чрез медицинска намеса няма отношение към това доколко свободни са действията ни. Ако така или иначе има биохимични различия помежду ни, въз основа на които можем да предскажем доколко етично би постъпвал всеки от нас, то тогава въпросните различия или са съвместими със свободната воля, или са доказателство, че – поне що се отнася до някои от нашите етични действия – никога не сме имали свободна воля. Във всеки случай, независимо дали имаме такава или не, много скоро може да се изправим пред нови избори относно начините, по които сме готови да променим човешкото поведение към по-добро.
Книгата „Етика в реалния свят“, на Питър Сингър, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
