Веднъж бях написал за голямото предизвикателство на Емануел Икономов, че е непредвидим и винаги изненадва. Изненадва както с поредния си избор на сюжет, така и на форма. И най-вече на теми и идеи.
Всичко това важи с пълна сила за новия му сборник „Дежавю“. Неслучайно авторът го е определил като „Разкази+“. В него ще намерите разкази, гротески, импресии, басни, фейлетони, миниатюри, започва с повест и завършва с есе. С нюанси на реалистично и на магично, на криминално и на фантастично и на какво ли още не. А да се чуди човек откъде му идват идеите! Тайнственият им извор съм нарекъл отдавна „Кипящото въображение на чародея“, на което се възхищавам и се учудвам от полета му. И си припомням словата на Паскал в
„Мисли“, посветени на това чудо на мисълта: „Въображението ни прави щастливи или нещастни, здрави или болни, богати или бедни. То ни вдъхва вяра или съмнение, кара ни да отричаме разума; притъпява или изостря сетивата ни...“
Тук обикновено представям писателя. Но не мисля, че е нужно за автор с две дузини вече издадени книги, на част от които съм имал честта и удоволствието да напиша предговори. Така че не бих искал да се повтарям. Който не го познава, може да прочете най-важното за него в Уикипедия, а и не само там.
За критика изследването на прозата на Емануел Икономов е своеобразна криминална задача, защото той е толкова сложно и интересно явление в нашата литература, че не е достатъчно човек просто да прочете поредната му книга. И между всичките му произведения съществува скрита диалектическа връзка, те се допълват, като въздействието им се загнездва в съзнанието ни.
Търся как най-точно да изразя неповторимостта му и си спомням думите на Албер Камю, изречени в „Митът за Сизиф“: „От всички школи на търпение и на проницателност, творението е най-сигурната. То е също така смущаващо свидетелство за едничкото достойнство на човека: упоритият бунт срещу участта, постоянството в едно очевидно безплодно усилие. То изисква всекидневно старание, самоконтрол, точна преценка за границите на вярното, мярка и сила. То представлява своеобразен аскетизъм. Но може би голямата творба на изкуството има по-малко значение сама за себе си, отколкото заради изпитанието, на което подлага човека, и заради случая, който му предоставя да вземе надмощие над заобикалящите го призраци и да се доближи още малко до своята неподправена действителност.“ Силни думи, които с удоволствие използвам за обяснение на тайнството на творческия акт при нашия автор.
След сборници като „Рандеву“ и „Емпромптю“, без да споменавам по-ранните му книги, читателите вече са наясно, че Емануел Икономов е майстор на късата форма, което той още веднъж доказва с „Дежавю“. Произведенията му често са пестеливи на думи, но използваните са точни и разкриват магичната сила на българския език. Същевременно те са изключително богати на идеи, представени синтезирано и понякога обобщено като в бизнес презентация. Нищо чудно при опита му на бизнесмен, който цени всяка секунда в съвременния забързан свят.
Искрено се възхищавам от невероятното му умение да разпределя времето си. Дори когато е най-натоварен с бизнес дела, може да извади бележника си и да запише там поредните хрумнали му идеи. Знам, че, уви, няма да му стигнат и три живота да осъществи всичките, но изключително много се радвам, че успява да бъде един от най-активните ни писатели, че виртуозно прескача от жанр в жанр и ни дарява с драматични, парадоксални и красиви истории. Като всеки значим автор, Емануел Икономов нито за миг не остава безразличен към времето, в което живее. Той прекрасно познава родната действителност, но той не ѝ прави моментална снимка, а се опитва да снеме анамнеза на болестта на времето ни. Новите трийсет разказа са плод именно на дълбоката му, съдбовна връзка с тежненията на епохата, с онези неволи, които тровят делниците ни.
Така проникваме във всекидневните проблеми на своето съществуване, поднесени ни уж на шега, но градацията на идеите е крайно значима. Четем с удоволствие, възхищаваме се от разказаните истории, смеем се или се вълнуваме, а накрая и се замисляме. Предлага ни се сложна картина на заобикалящия ни свят: от изненадите на мига, през психологическите характеристики на индивидите, до общочовешките проблеми, засягащи ни като „изчезващ вид“. В много от разказите ясно виждам портрета на самия автор, вградил важни съставни части от образа си. Той не спестява нищо от опасностите, които дебнат човечеството. Много от тези заплахи дори в наши дни вече са реалност. Една многократно повтаряща се в различни варианти тема е свързана с капаните на технологиите. Опиянението на света от тях вече започна да плаши по-трезвите люде.
Ето това е една от неговите тайни, изкуството му на „чародей“, който чрез перото си воюва с дребните и с големите недостатъци на епохата. Тези схватки виждаме в историите му с неочакван край ала Роалд Дал, с хитроумно измъкване от неочаквани капани като при Робърт Шекли, с неумолима логика и прямост подобно на Айзък Азимов. Същевременно Емануел Икономов е и поет. В някои от късите разкази и най-вече в повестта „Дежавю“ забелязваме лиричност, която ни напомня за Рей Бредбъри.
Разбира се, не е никак лесно да изведа свои фаворити сред толкова разнообразните сюжетно и жанрово произведения, включени в сборника. Оставям тази непосилна задача на читателите, всеки от които навярно има свой определен вкус и предпочитания, а тук, смея да заявя, ще се намерят образци сякаш за всички.
Раздялата с фантазията и със свежия хумор на Емануел Икономов е невъзможна. Убеден съм, че той ще продължи да ни смайва, като въображението му извади на бял свят – и на бяла хартия! – поредното „обикновено чудо“. Не само вече видяно, но и още невиждано.
Георги Цанков
* * *
ДЪЖД
Дъждът започна изневиделица. На места едва ръмеше, на други се изливаше като из ведро. А където се виждаше през пелената от капки, небето над него оставаше лазурносиньо.
Минувачите по улицата извадиха чадъри, предвидливо взети заради прогнозата. На фона на ясния небосклон бяха вече приели, че дъждът ще им се размине днес. Каква бе вероятността да завали, след като над цялото Софийско поле не се забелязваше дори облаче?
Но ето че заваля – като по часовник. Синоптиците бяха казали към четири следобед и ведно с камбанния звън, отмерващ точния час, от небето се заизсипваха ту пръски, ту реки.
На много места улицата ставаше твърде тясна заради разположилите се на нея незаконни заведения и пешеходците бяха принудени да се разминават твърде близо един до друг в оставените проходи. А при неволните срещи струйки от чужди чадъри се стичаха към тях и успяваха да уцелят къде деколте, къде по-отворена яка, в които да излеят хладна изненада.
Освен това човек трябваше да внимава да не стъпи в някоя неочаквано дълбока локва на неравната настилка.
Само че локви нямаше. Румен се огледа и никъде не съзря такива по пешеходната улица, по която се разхождаха.
– Виж! – удивено рече той на момичето, сгушило се в него под чадъра. – Паважът е сух!
Румяна погледна надолу към краката си.
– И новите ми обувки не са мокри! – възкликна. – Тъкмо се опасявах, че ще ги погубя още при първото им носене.
– Дъждът сякаш не стига до земята! – продължи младежът. – И не вали от облаци, както изглежда. Не е ли странно?
Тя се опита да вдигне рамене в отговор, но това само я притисна по-силно в него.
– Виждал съм през лятото, когато тротоарът е много нагорещен, капките да се изпаряват начаса и да не оставят следи по него.
– Само че сега е още хладно – потрепна Румяна. – И това е възможно при дъждец, не и при порой като този.
Стигнаха пресечка, свиха надясно в нея и после я пресякоха. Докато се шмугваха между две паркирали коли, за да минат на отсрещния тротоар, Румен пипна със свободната си ръка капака на двигателя на едната от тях.
– Как може да не се намокри на дъжда? – учуди се той на откритието си, което ги накара да спрат до бордюра. – Ако се вгледаш, ще забележиш, че капките не достигат до повърхността на колата.
– На това време не искам да гледам нищо повече! – заяви девойката и го побутна да върви. – Хайде да се прибираме!
Дъждът се усили. Подминаха три автомобила и пред тях потегли микробус. Младежът я дръпна на освободеното място и свали настрани чадъра.
– Какво пра... – започна тя, но не довърши. Вместо това вдигна очи към небето.
Стояха там, където преди се бе намирал микробусът, навярно за зареждане на магазин. Виждаха как над главите им се спускат струи като от чешма, ала те изчезваха, преди да ги достигнат и намокрят.
Румен протегна нагоре ръка и като я свали, я показа на момичето. Беше мокра до китката.
– Очевидно дъждът спира на височината на буса, който бе паркирал тук – констатира той. – Но не ме питай как и защо.
Тя изглежда нямаше намерение да го прави дори от просто любопитство. Други мисли я вълнуваха повече в момента.
– Докога казаха, че ще вали? – поинтересува се.
– Обявиха само, че ще започне в четири следобед, но не и кога ще спре.
– След като на небето няма облаци, има ли шанс да свърши скоро?
– Не знам. И как бих могъл? – поклати той глава. – След като през цялото време небето е толкова чисто, защо изобщо заваля, че и продължава?
Спогледаха се и се разсмяха, като осъзнаха глупостта на въпросите си. Намираха се на странен сух остров сред обърнат океан. Прегърнаха се и останаха сгушени така няколко минути.
– Интересно, че вече не ми е хладно като преди – сподели Румяна.
– Особено когато не ни бият капките и не усещаме повеи на вятъра – допълни с усмивка младежът.
Вятър, рече си, защо изведнъж няма вятър? Като помисли обаче, нямаше вятър нито под дъжда, нито преди него. Откъде тогава дойде тази вода от ясно небе?
– Знаеш ли... – започна Румен и тя го погледна влюбено в очите, което за миг го разсея. – Чувала ли си, че светът, в който живеем, може да не е истински, а просто холограма?
– В какъв смисъл?
– Това би обяснило явлението, което наблюдаваме. Дъжд от безоблачно небе. И то такъв, който не стига до земята. Все едно на капките им е зададено да спират до повърхността на обектите отпреди започването му. Като например микробуса, който бе стоял тук.
– Имаш предвид нещо като грешка в програмата? – попита тя. – Заради която виждаме такава аномалия.
– Да, предполагам. Сякаш някой се е разсеял при настройките. Затова вали, но не ни мокри...
Прекъсна го писъкът на Румяна.
Върху паважа, върху колите наоколо и най-вече върху главите им изведнъж се изсипаха отрезвяващи водопади, които се спускаха от тъмносиви облаци, покрили в миг небето.
Книгата „Дежавю“ на Емануел Икономов, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
