„Човекът кресло и други японски мистерии“ съдържа девет спиращи дъха кратки истории, които комбинират бързото темпо на западните образци на жанра с богатата фантазия на Изтока. Сред тях са: странната история за напълно осакатен човек и неговата перверзна жена; разказът за мъж, който създава мистериозна огледална камера и открива в нея тайни удоволствия; зловещата изповед на един маниак, описващ кариерата си от „психологически“ убийства; и причудливата история на майстор на кресла, който се наслаждава на крайно необичайни „любовни връзки“ с жени. Смайващи и изпълнени с напрежение, разказите на Едогава Рампо омагьосват своите читатели вече близо век.
„Рампо е най-изтъкнатият японски автор на криминални разкази и мистерии.“ – The Journal of Asian Studies
„Едогава Рампо е литературен псевдоним на японския писател Хираи Таро (1804–1965), създателя на японския криминален роман. Писателят избира псевдонима Едогава Рампо заради съзвучието му с японското произношение на името на Едгар Алан По, който оказва силно влияние върху неговото творчество. Любимият герой на Рампо е детективът Акечи, чийто образ напомня на прочутия Дюпен от „Убийствата на улица Морг“ на По. Едогава Рампо е признат майстор на криминалната интрига и неговите книги държат читателя в напрежение до последната страница.“ – Братислав Иванов
176 с., мека корица, 17.90 лв.
Откъс
Човекът кресло
Йошико изпрати съпруга си на работа във външното министерство малко след десет. Тогава настъпи нейното време. Тя се затвори в кабинета, използван и от двамата, за да продължи работата си по разказа, който пишеше за специалното лятно издание на списание „К...“.
Йошико твореше в различни жанрове, имаше голям литературен талант и изящен стил. Дори популярността на съпруга ѝ не можеше да засенчи нейната като писател.
Всеки ден получаваше много писма от читатели, които хвалеха творбите ѝ. И тази сутрин, щом седна зад писалището си, тя незабавно се зае да прегледа пликовете, дошли с ранната поща. Съдържанието им винаги следваше един и същ модел, но водена от женската си грижовност, тя четеше всички послания, адресирани до нея, без значение дали бяха интересни или скучни.
Взе първо кратките, обикновени писма и ги прегледа набързо. Накрая стигна до един по-дебел плик, който съдържаше доста листове, вероятно ръкопис. Макар да не беше получила предизвестие, че ще ѝ бъде изпратен ръкопис, не беше необичайно начинаещи автори да търсят ценното ѝ мнение за творбите си. В повечето случаи те бяха витиевати, безсмислени и предизвикващи прозевки, но тя все пак отвори дебелия плик и извади ситно изписаните страници.
Както и очакваше, това беше ръкопис, внимателно подвързан. По някаква причина нямаше нито заглавие, нито бе отбелязано името на автора. Текстът започваше направо със „Скъпа госпожо“.
За миг си помисли, че може би все пак е писмо. Очите ѝ несъзнателно се плъзнаха по първите два-три реда и Йошико постепенно потъна в необичайното, мрачно писание. Любопитството ѝ нарасна до крайност и привличана от някаква неясна сила, тя продължи да чете:
Скъпа госпожо,
Надявам се да ми простите, че си позволих дързостта да Ви пиша, макар да не се познаваме. Това, което ще напиша, госпожо, може да Ви шокира, но все пак съм решен да се изповядам пред Вас и да опиша подробно ужасното си престъпление.
От много месеци се крия от света, крия се като самия дявол. Никой не знае за стореното от мен, но наскоро в съзнанието ми настъпи странна промяна и вече не можех да пазя това в тайна. Просто трябваше да се изповядам!
Това, което написах дотук, със сигурност е предизвикало объркване у Вас. Обаче Ви моля да потърпите и да прочетете писмото ми до горчивия му край, защото, ако го направите, ще разберете напълно странната логика на ума ми и причината, поради която правя точно пред Вас тази изповед.
Наистина не зная откъде да започна, защото фактите, които излагам, са толкова гротескно необичайни. Честно казано, нямам думи. Човешките думи са недостатъчни, за да опишат всичко в подробности. Но все пак ще се опитам да изложа събитията в хронологичен ред така, както се случиха.
Първо, нека обясня, че съм неописуемо грозен. Моля Ви, не забравяйте този факт, иначе се опасявам, че ако и когато изпълните последната ми молба и ме видите, може да се шокирате и ужасите от вида ми – особено след толкова месеци нехигиеничен живот. Все пак Ви умолявам да ми повярвате, че въпреки крайната грозота на лицето ми в моето сърце винаги е горяла силна и завладяваща страст!
Позволете да започна с това, че аз съм скромен занаятчия. Ако бях роден в заможно семейство, може би благодарение на властта и парите щях да облекча някак душевните си терзания, предизвикани от грозотата ми. Или може би някакъв артистичен талант щеше да ми помогне да забравя за зловещото си лице и да потърся утеха в музиката или в поезията. Но аз не съм благословен с такива таланти и поради нещастната си съдба не можех да се насоча към друг занаят, освен към този на скромен майстор на мебели. Накрая се специализирах в направата на различни видове кресла.
В това отношение бях доста успешен, дори си спечелих репутацията, че мога да изпълня всякаква поръчка, колкото и да е сложна. По тази причина в средите на дърводелците се радвам на специалната привилегия да получавам само поръчки за луксозни кресла с уникални дърворезби, с нови видове облегалки и подлакътници, с меки пълнежи на възглавниците и седалките – все работа, която изисква сръчни ръце, търпение и умения; работа, с която един аматьор не би могъл да се справи.
Наградата за моите усилия беше самото удоволствие от това да създавам. Може да ме сметнете за нескромен, но за мен това бе същата тръпка, която един художник изпитва, когато създава шедьовър.
След като завършвах някое кресло, обикновено сядах в него, за да видя дали е удобно, и въпреки безрадостния живот на човек с моята скромна професия в такива моменти изпитвах неописуемо удоволствие. Позволявах на въображението си да се развихри и си представях какви хора ще се настаняват в това кресло, хора от висшето общество, които живеят в дворци с изящни, безценни картини по стените, блестящи кристални полилеи на тавана, скъпи килими на пода и така нататък. Едно конкретно кресло, за което си представях, че ще стои пред махагонова маса, ме караше да виждам ароматни западни цветя, които изпълват въздуха с уханието си. Когато потъвах в тези видения, имах чувството, че и моето място е сред подобен разкош, и изпитвах огромно удоволствие, докато си се представях като влиятелна фигура в обществото.
Ето какви глупави мисли ме навестяваха. Представете си, госпожо, колко жалка картинка бях, докато седях в луксозно кресло, създадено от мен, и си въобразявах, че държа ръцете на момичето на мечтите ми. Винаги обаче шумните разговори на простоватите жени от квартала и истеричните писъци, дърдоренето и плачът на децата им бързо разпръсваха тези красиви видения и мрачната реалност надигаше грозната си глава пред очите ми.
Завръщах се в действителността и отново осъзнавах какво нещастно създание съм, жалък пълзящ червей! А колкото до любимата ми, онази ангелска жена – тя изчезваше като мъгла. Проклинах се за глупостта си! Та дори мърлявите жени с бебетата на улицата нямаше дори да ме погледнат. Винаги когато завършвах ново кресло, ме обземаше огромно отчаяние. Месеците минаваха, а моето нещастие ставаше все по-дълбоко и задушаващо.
Един ден ми поръчаха да направя огромно кожено кресло от непознат за мен вид за един чуждестранен хотел в Йокохама. Всъщност такива кресла се внасяха от чужбина, но моят клиент беше много настоятелен и се възхищаваше на уменията ми, затова приех поръчката.
За да защитя репутацията си на голям майстор, аз се посветих сериозно на новата поръчка. Постепенно работата ме погълна така, че дори забравях да се храня и да спя. Няма да преувелича, ако кажа, че работата се превърна в моя живот и всяка фибра от дървото сякаш беше свързана със сърцето и душата ми.
Накрая, когато креслото беше готово, изпитах непознато дотогава удовлетворение, защото наистина вярвах, че съм създал нещо, което далеч надминава всичките ми творения. Както винаги седнах на креслото, като първо го издърпах до слънчево място на верандата на моята работилница. Колко беше удобно! Какъв невероятен лукс! Нито твърдо, нито прекалено меко, пружините като че ли пасваха на пълнежа с невероятна прецизност. А кожата – колко прекрасна беше тя на допир! Това кресло не само поддържаше онзи, който седеше в него, но и някак го прегръщаше. Забелязах също и идеалния наклон на облегалката, деликатните извивки на подлакътниците, съвършената симетрия на всички съставни части. Наистина, това кресло беше самото удобство.
Позволих на тялото си да потъне в него и погалих подлакътниците с длани. Въздъхнах с огромно удовлетворение и удоволствие.
Въображението ми започна да играе обичайните номера – да рисува странни фантазии в ума ми. Сцената, в която си се представях, беше толкова жива, че дори се запитах дали не започвам да полудявам. Докато бях в това особено състояние, внезапно ми хрумна странна идея. Със сигурност самият дявол я прошепна в ухото ми. Макар че беше доста зловеща, тя ме привлече така силно, че не можах да ѝ устоя.
Разбира се, тази идея всъщност се коренеше в тайното ми желание да запазя креслото за себе си. Осъзнавах, че това е напълно невъзможно, затова закопнях да го придружа където и да бъде отнесено. Постепенно в мен се зароди една фантастична мисъл и умът ми попадна в капана на най-ужасяващо изкушение. Представете си, госпожо, аз наистина реших да изпълня този безумен план до края, каквото и да става!
Бързо разглобих креслото и после го сглобих отново в съответствие със странните ми цели. Тъй като беше доста голямо, седалката му беше покрита с кожа чак до пода, а облегалката и подлакътниците бяха много големи и аз успях да направя кухина в него, която беше достатъчно голяма, за да побере човек, без опасност той да се задуши. Разбира се, работата ми беше затруднена от сложния дървен скелет и пружините вътре, но благодарение на уменията си аз преработих креслото така, че коленете на човека да се падат под седалката, а торсът и главата му да се намират в облегалката. Настанен в тази кухина, човек можеше да остане напълно скрит.
Тъй като занаятът ми беше моя втора природа, аз добавих и няколко допълнителни щрихи – например подобрих акустиката, за да чувам външните шумове, и разбира се, пробих дупка в кожата, през която да наблюдавам, но тя беше напълно незабележима. Освен това си направих и място за провизии, в което сложих няколко кутии сухари и бутилка с вода. За други естествени нужди сложих голяма гумена торба и когато снабдих креслото с всичко необходимо, то стана съвсем обитаемо, но не задълго – само за два-три дни.
След като завърших странната си задача, аз се съблякох гол до кръста и се настаних в креслото. Само си представете как се чувствах, госпожо! Сякаш се бях заровил сам в някакъв гроб. Като се замисля сега, осъзнавам, че наистина беше гроб. Още щом влязох в креслото, бях погълнат от пълен мрак и вече не съществувах за света!
Скоро дойде пратеникът на търговеца, за да отнесе креслото с голяма ръчна количка. Чиракът ми, единственият човек, с когото живеех, не знаеше нищо за случващото се. Видях го да говори с пратеника.
Докато товареха креслото на количката, един от носачите възкликна:
– Господи! Това кресло е много тежко! Сигурно тежи цял тон!
Щом чух това, сърцето ми се качи в гърлото. За щастие, креслото изглеждаше много масивно и теглото му не събуди подозрения. Не след дълго усетих, че се движа с тракащата ръчна количка по улиците. Разбира се, много се тревожех, но накрая, същия този следобед, креслото, в което бях скрит, бе стоварено с тътен на пода в един хотел. По-късно установих, че не се намирам в обикновена стая, а във фоайето.
Както сигурно вече сте се досетили, основното ми намерение зад това безумно начинание беше да изляза от скривалището си, когато теренът е чист, да обиколя хотела и да започна да крада. Кой би предположил, че някой ще се крие в кресло? Можех да мина като сянка през хотела и да претършувам всяка стая, а когато вдигнат тревога, щях да съм на сигурно място в убежището си, да стаявам дъх и да наблюдавам нелепото суетене на хората, които ме търсят.
Вероятно сте чували за раците отшелници, които често се срещат по крайбрежните скали. Този рак има формата на огромен паяк, пълзи крадешком и щом чуе стъпки, бързо се връща в някоя празна раковина и наднича оттам, като само косматите му предни крака стърчат навън. Аз бях също като този странен рак. Но вместо раковина имах по-добър щит – кресло, което ме скриваше много по-ефикасно.
Както вероятно предполагате, планът ми беше толкова уникален, толкова невероятен и напълно неочакван, че никой никога не се досети за него. Поради това начинанието ми се увенча с пълен успех. На третия ден след пристигането си в хотела аз установих, че съм натрупал доста голямо съкровище.
Представете си каква е тръпката да можеш да обереш когото си пожелаеш, да не споменаваме колко забавно беше да наблюдавам как хората се щурат насам-натам точно пред носа ми и крещят „Крадецът тръгна насам!“ и „Крадецът тръгна натам!“. За жалост, нямам време да опиша подробно всичките си преживявания, но позволете ми да Ви разкажа кое ми достави много по-голяма радост – всъщност това е и най-важното в писмото ми. (...)
Книгата „Човекът кресло и други японски мистерии“, от Едогава Рампо, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
