Блез Паскал, блестящт съвременник на Декарт, е бил надарен математик и физик, но репутацията му сега се гради върху неговата недовършена апология на християнската религия. „Мисли“ е сборник от философски фрагменти, бележки и есета, в които Паскал изследва противоречията на човешката природа в психологически, социални, метафизични и най-вече богословски термини. Човечеството се очертава от анализа на Паскал като окаяно и самотно създание в една безлична вселена, но което може да бъде преобразено чрез вяра в Божията благодат.
Превод от френски: Лилия Сталева, Анна Сталева
***
Несъразмерност на човека
Какво е човекът в безкрая?
Но за да ви покажа още едно чудо, също така удивително, нека се вгледаме в най-нищожното от познатите ни живи същества. Нека си представим малкото телце на червей с още по-малките крачка и стави, вените и кръвта в тях, съставките на кръвта и отделните им капки, мехурчетата въздух в капките; нека разчленим и тези най-дребни частици, докато изчерпим възможностите на въображението си. Да се спрем сега на последния обект, до който сме стигнали; навярно ще сметнем, че това е най-малкото нещо в природата. Искам да ви покажа още една бездна. Искам да ви обрисувам не само видимите безпределни простори, но и безкрайността, включена в мъничкия атом. Нека видим в него неизброими светове, всеки със своя небесен свод, планети и земя, в същото съотношение, както видимата вселена; да си представим живите същества на тази земя и най-сетне червея, в който ще съзрем същите елементи, както в първия червей. Можем да продължаваме така без отдих и безспир, докато съвсем се загубим пред това чудо, не по-малко изумително с малките си размери, отколкото другото със своята необхватност; кой не би се удивил наистина, че нашето тяло, незабележимо във вселената, е истински колос, цял свят, едва ли не всичко в сравнение с нищото, непостижимо за мисълта ни?
Ако се замислим така над себе си, ще се ужасим; и представяйки си, че тялото, дадено ни от природата, е между тези две бездни и виси на границата между безкрайното и нищото, ще се изпълним с трепет пред тия чудеса; мисля си също, че любопитството ни ще отстъпи място на възхищение и ще бъдем по-склонни да ги съзерцаваме безмълвно, отколкото да ги изследваме самонадеяно.
Защото най-сетне какво е човек във вселената? Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности, целта на явленията и техните първоначала са за него непреодолимо скрити в непроницаем мрак; за него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща.
Какво му остава да прави? Той улавя само видимите страни на явленията, без да се надява да узнае когато и да било нито началото, нито края им. Всичко е възникнало от небитието и е устремено към безкрая. Кой ще проследи смайващия му път? Това чудо е понятно само на неговия творец. Никому другиму.
Тъй като не се замислят за двата безкрая, хората безразсъдно се заемат да изучават природата, като че ли са съразмерни с нея. Странно е, че в самонадеяността си, равна по безграничност на предмета на изследването им, те са се опитали да проумеят принципите на явленията и оттам да стигнат до познанието на цялата вселена. Наистина подобен замисъл не може да се зароди без крайна самонадеяност или способност, безгранична като самата природа.
Образованият човек разбира, че природата е отпечатала своя облик и облика на твореца си върху всичко, затова почти на всичко е присъща тази двойна безграничност. Така областта на изследване на всяка наука е неограничена; нима някой се съмнява, че на геометрията например ѝ предстои да докаже безкрайно много теореми? Науките са безпределни не само с безчислените си, но и недоловими принципи; кому не е ясно, че привидно основните принципи се опират на други, които, от своя страна, се опират на трети, така че никои не са последни? Само че ние приемаме за последни принципите, до които може да стигне разумът ни, както в материалния свят наричаме невидима точката, отвъд която сетивата ни не забелязват нищо, макар по своето естество тя да е безкрайно делима.
От двете безкрайности в познанието по-осезаемо за човека е безкрайно голямото. Затова много малко учени са твърдели, че са опознали всичко. „Ще говоря за всичко“ – казвал Демокрит.
Безкрайно малкото е по-неуловимо, философите по-скоро твърдят, че са го познали, а всъщност са претърпели провал. Оттук и обичайните заглавия, „За принципите на явленията“. „За принципите на философията“ и тям подобни, също така високопарни в действителност, макар и привидно по-скромни De omni scibili, което направо боде в очите.
Естествено е да си въобразяваме, че по-лесно можем да проникнем до центъра на мирозданието, отколкото да го обхванем в неговата цялост. Видимите му простори явно надвишават възможностите ни и тъй като и самите ние явно превишаваме малките неща, въобразяваме си, че повече ще ни се удаде да ги овладеем, докато всъщност на ума е необходима еднаква сила, за да стигне както до нищото, така и до всичкото. Необходим е безграничен ум както за едното, така и за другото и ми се струва, че ако някой може да проумее основните принципи на нещата, ще успее да разбере и безкрайността. Едното зависи от другото, едното води към другото. Двете крайности са толкова отдалечени, че се докосват и съединяват в Бог и само в него.
Нека узнаем обсега на възможностите си; ние сме нещо и не сме всичко; битието, което притежаваме, ни пречи да узнаем истинското първоначало, възникнало от небитието; а мимолетността на нашето битие скрива от погледа ни безкрайното.
Нашето познание заема в областта на познаваемото същото място, каквото и тялото ни в необятността на природата.
Ограничени във всяко отношение, средното ни положение на границата между две крайности слага отпечатъка си върху всичките ни способности. Сетивата ни не долавят нищо извънмерно; прекалено силният шум ни оглушава, прекалено ярката светлина ни ослепява, прекалено далечното и прекалено близкото затрудняват зрението ни, прекалено дългите и прекалено сбитите фрази правят речта неясна, прекалено много истина ни зашеметява (познавам хора, които не са в състояние да разберат, че нула минус четири е равно на нула), първите начала са прекалено очевидни за нас, прекаленото наслаждение е вредно за здравето ни, прекалено много съзвучия дразнят в музиката, дори прекалено многото благодеяния са досадни: ще ни се с лихва да се отплатим: Beneficia eo usque laeta sunt dum videntur, exsolvi posse; ubi multum antevenere, pro gratia odium redditur. Не усещаме нито много силен студ, нито много силна топлина. Извънмерните свойства са не само недоловими за сетивата ни, но и вредни за нас. Ранната младост и късната старост спъват ума, също както прекалено многото и прекалено малкото познания. С една дума крайностите като че ли не съществуват за нас, както и ние за тях; те са недоловими за нас, както и ние сме недоловими за тях.
Това е истинското ни състояние, поради което сме неспособни за сигурно познание и абсолютно незнание. Плуваме по средата, винаги несигурни и колебливи, тласкани насам-натам. Опитаме ли се да се хванем за нещо устойчиво и да се задържим на него, то се разклаща и се отдалечава от нас, спуснем ли се подире му, то се измъква от ръцете ни, изплъзва се и се понася във вечен бяг. Нищо не спира за нас. Такова е естественото ни състояние, възможно най-противоположно на желанията ни; жадуваме за устойчивост, копнеем да намерим най-сетне твърда почва, за да изградим кула, извисяваща се до безкрая, но целият ни градеж се пропуква и под нас се раззинват бездънни бездни.
Нека не търсим увереност и устойчивост. Разумът ни постоянно ще бъде мамен от променливите привидности. Крайното не може да намери твърда опора между двете безкрайности, които го ограждат и му се изплъзват.
Ако това ни стане съвсем ясно, вярвам, че ще намерим покой, всеки там, където го е поставила природата. Щом средината, която ни е отредена, е винаги далеч от двете крайности, има ли значение дали знаем повече, или по-малко? Ако знаем повече, ще гледаме малко по-отвисоко. Но нали пак ще бъдем безкрайно далеч от крайната цел и животът ни пак ще бъде нищожен миг във вечността дори ако се удължи с десет години?
В сравнение с тия безкрайности всички крайни неща са равни и не виждам защо въображението ни трябва да предпочете някое от тях. Самото сравнение на човека с крайното ни кара да страдаме.
Ако човек изучеше най-напред себе си, би видял, че е неспособен да излезе извън пределите си. Мислимо ли е частта да опознае цялото? Но може би тогава той ще се опита да опознае поне частите, съразмерни с него. В света обаче всичко е така свързано и преплетено едно с друго, че ми се струва невъзможно да се овладее едното без другото, както и без цялото.
Човек например е свързан с всичко, което познава. Нужно му е място, което да го приюти, време, през което да живее, движение, без което няма живот, елементи, от които да е съставен, топлина и храна, за да поддържат съществуването му, въздух, за да диша; той вижда светлината, усеща телата: всичко това е свързано с него. Следователно за да опознаем човека, трябва да разберем защо се нуждае от въздух, за да живее; а за да опознаем въздуха, трябва да разберем каква зависимост има между него и човешкия живот. Пламъкът не гори без въздух; значи за да опознаем пламъка, трябва да опознаем и въздуха. Тъй като всичко в света е едновременно причина и следствие, двигател и движимо, опосредствано и пряко, тъй като всичко е скрепено с природни недоловими връзки, които съединяват най-далечните и най-несходните явления, струва ми се невъзможно да се опознаят частите без цялото, както и да се опознае цялото, без подробно да се познават частите.
Вечността сама по себе си и в Бога също ни смайва, тъй като нашият живот е толкова мимолетен. Същото въздействие ни оказва и устойчивата постоянна неподвижност на природата в сравнение с непрестанната променливост в самите нас.
Нашето безсилие да проникнем в същността на явленията се засилва и от обстоятелството, че те са прости, а ние съчетаваме две нееднородни и противоположни начала – тяло и душа. Защото не е възможно мислещото начало у нас да не е духовно и ако се твърди, че сме само телесни същества, това още повече би ни отдалечило от истинското познание, защото няма нищо по-абсурдно от твърдението, че материята познава сама себе си. А не можем да узнаем как е стигнала до подобно познание.
И така, ако сме само материя, не можем да имаме никакви познания, а ако съчетаваме дух и материя, не можем да изучим еднородните явления, било само духовни, или само телесни.
Затова почти всички философи смесват представите за нещата и разглеждат телесното като духовно и духовното като телесно. Те смело заявяват, че телата са привлечени от земята, че се стремят към центъра си, че се опитват да избягнат разрушението, че се плашат от празното пространство, като че ли природата изпитва влечения, симпатии и антипатии – прояви, присъщи на духа. А говорейки за духа, те го разглеждат като ограничен в пространството и му приписват придвижването от едно място на друго, свойствено само на телата.
Вместо да имаме чисти представи за нещата, ние ги оцветяваме с нашите свойства и придаваме двойствената си природа на еднородните явления, които съзерцаваме.
Кой не би помислил, като ни гледа как приписваме на всичко тяло и дух, че това съчетание ни е съвсем ясно? А именно то е най-загадъчно за нас. Човек е за самия себе си най-удивителното творение на природата, защото не може да проумее какво е тялото и още по-малко духът, а най-непонятно му е как тялото се съчетава с духа. Това за него е върхът на трудностите, а същевременно е собственото му същество.Книгата „Мисли“, на Блез Паскал, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
