В края на разговор за „европейското изграждане“ бивш министър на външните работи на генерал Дьо Гол, който знае всичко за всички, заключава многозначително: „Филип, достатъчно ще бъде само да дръпнете нишката на лъжата и всичко ще излезе наяве...“
Десетилетия по-късно, посветил своето време и плам и уповавайки се на съмишленици на най-високо ниво из тайните кулоари на Европа, Филип дьо Вилие решава да дръпне нишката.
Провежда изследванията си чак до другия край на света: Станфорд, Берлин, Москва и навсякъде, където е възможно да се намерят наскоро разсекретени поверителни документи. Ето че архивите проговарят и разкриват смущаващи тайни. Обратната страна на Европа се показва – съвсем не такава, каквато са ни я представяли.
От своята изследователска работа Филип дьо Вилие съставя тази книга с разкрития за голямата лъжа. Решава да публикува потискащи и съкрушителни доказателства, които разкриват много: апокрифни мемоари, долари, участие на ЦРУ, заличено минало, прикрити зависимости, предателства на високо равнище.
Разказът на места е смразяващ – не може да останеш безразличен. Това е краят на един мит: те са работили за други и са знаели какво правят; искали са една равнодушна, безглава Европа без корени. И ето: тя е пред очите ни.
Филип дьо Вилие: През месец юли 1986 г. бях белязан дълбоко от разговор, състоял се с една от големите фигури в политическата история на Петата република – Морис Кув дьо Мюрвил, бивш министър на външните работи на генерал Дьо Гол. В Сената, където той се състоя, представях текст за приватизацията на Канал едно на телевизията. Тази „легенда“ на Ке д’Орсе, вече възрастен сенатор, ме наблюдаваше строго. После, впечатлен от разпалеността, с която защитавах един незащитим текст, беше обзет от симпатия, а след няколко дни обядвахме заедно за пръв път, а след това за втори. Слушайки го, осъзнавах, че преживявам отново няколко ценни момента от голямата история.
Бях много впечатлен. Той изглеждаше леден. Истинска жива статуя от бял мрамор, с прилепналите, силно къдрави и пожълтели коси на гръцките бюст-паметници. Не въздишаше и едва дишаше. При преминаването му под златната украса на Люксембургския дворец колегите му шептяха: „Виж айсберга...“ Окото му не мигваше по време на сесиите. Лицето му оставаше неподвижно. Виждах го на банката му: невъзмутим, восъчен, леден. Изтънчено отегчен. Споделих учудването си с председателя Етиен Даи, възрастен, побелял сенатор, прекарал целия си живот в политиката. Той ми хвърли бегла усмивка: „А... Кув! Той е айсберг, от който виждаме само четвъртинката, която стои на банката, останалото е под повърхността.“ Останалото от мислите, спомените, тайните?
Докато се настанявах срещу него на масата в ресторанта на Горната камара на събранието, си спомних смешна история, разказана от Артур Конт, която още се носеше из редиците на Сената: „Веднъж Дьо Гол и Хрушчов вечеряли заедно в Елисейския дворец. Кув бил съвсем близо до тях, със съответстващия му по ранг от съветска страна Громико. Изведнъж избухнал смях. Хрушчов току-що бил казал на Дьо Гол: „Громико? Той е министър, който се подчинява! Ако го помоля да седне на куп лед, ще стои там, докато ледът се разтопи.“ А Дьо Гол отвърнал: „Бих казал същото за Кув. Той би направил същото за мен, само че ледът няма да се разтопи.“
Ледът не се топи. Вечерята е строга. Студена. Кув не взема нито аперитив, нито предястие. Яде паста. С рязък тон отбелязва:
– Приватизирате ли веднъж телевизията, американските канали ще доставят картината...
– Защо мислите така? Ние сме защитени от тази опасност, предвидили сме предпазни клаузи. В закона, който се обсъжда, има предвидени квоти за френските продукции...
Кув се усмихва на наивността ми...
– Не сте се запознали с плана „Маршал“. Съединените щати ни задължиха да ни залеят с американски филми и културни продукти, за да ни помогнат да се изправим отново на крака. Неизбежно е.
– Защо да е „неизбежно“?
– Защото сме в подчинено положение. Ние правим каналите, а американците ги запълват. Французите не умеят вече да отказват...
Съвсем естествено разговорът се завърта около епизода с прословутото „не“ на Дьо Гол за наднационалността – празния стол. Франция е показала лошото си отношение към Комисията, която искаше да ускори ход, за да се озове в постнационална Европа.
Кув сподели с мен невероятни неща за председателя Халщайн, първия председател на Европейската комисия, предшественика на Юнкер. Направи го с отсянка на пренебрежение в ъгълчето на устните, но и с голяма сдържаност.
Заразпитвах го за генезиса на „европейското изграждане“...
Тогава внимателният му, лаконичен тон се промени. Вулканът под леда се пробуди. Той вдигна ръце към небето:
– А Европа! „Европа на бащите основатели“! Скъпи Филип, ако искате да знаете, ще е достатъчно да хванете края на лъжата и всичко ще излезе наяве...
– Край? Какъв край?
– Краят на лъжата...
Когато един ден предадох този разговор на виден професор от Сорбоната, той направи следния коментар на енигматичната формулировка на великия свидетел:
– Кув преживя съвсем отблизо прощъпалника на европейския проект. Той знаеше всичко за всички, за преструвките и задните мисли, големите навивки, лудории, маскаради. „Да му дръпнеш края“ в неговия дух несъмнено би означавало „да стигнеш до източника“.
– До кой източник обаче?
– До източника на информацията, която спи в архивите... Те вече не са тайна, малко по малко бяха освободени и станаха достъпни...
– Допускам, че вече много изследователи са отишли да се допитат до тях.
– Не си правете илюзии. Малцина са онези, които са направили това усилие. А тези, които са се заели със сериозно изследване, са още по-малобройни. Колкото до онези, които са публикували намереното, можем да ги изброим на пръстите на едната си ръка.
– И откъде тази липса на любопитство, тази свенливост в университетските среди?
– Не става дума за свенливост, а за предпазливост. Университетските преподаватели не са особено смели.
– Ще бъде ли рисковано наистина да публикуваме копие от архивите?
– Да, има опасност да изгубиш мястото си, правото да преподаваш, работата си, издателя си...
– Изправени сме пред табу?
– Повече от това... Мит, идеология, религиозна творба... бащите основатели... Всичко това опира до свещеното, недосегаемото.
– Искате да кажете, „официалната истина“, поднесена като Арка на обединението от левитите на Брюксел?
– Да... обаче има... архиви... те са отворени, достъпни във Вашингтон, Берлин, Станфорд, Лозана, Флоренция... и дори може би в Москва... Един ден те ще проговорят...
Сърцето ми се преобърна. Искам да знам. Да разбера, да изкарам наяве... Благодаря, г-н Кув дьо Мюрвил, вие посяхте зрънцето където трябва и навреме, упътихте ме правилно. Ще му дръпна края, като определя четири екипа от „изследователи“, които ще стигнат до „изворите“ на „европейското изграждане“. Всяка група ще щурмува архивите със собствена „мисия“.
Парлив въпрос минаваше през ума ми: дали превръщането на европейската мечта в кошмар не се дължеше на лош калем? Или пък е само естествен плод на дървото на огорчението. Познаваш ли дървото, познаваш и плода. Ще се осмеля да изкажа една хипотеза: дали деконструктивният ген на днешна Европа не е бил заложен в нейната ДНК още със замисъла на бащите основатели?
Книгата „Дръпнах нишката на лъжата и всичко излезе наяве“, от Филип дьо Вилие, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
