Ужас (второ издание) – Дан Симънс

Pinterest LinkedIn +

За книгата

Тази страховита и мрачна сага се развива сред ледените простори на Арктика, където неописуем ужас дебне експедицията, предвождана от сър Джон Франклин. Исторически вярно е, че той и подчинените му смелчаци през 1845 г. търсят през Полярния кръг морски път, който да свързва Европа и Азия – легендарния Северозападен проход, но нито един от 128-те души не се завръща: до един изчезват безследно...

През 2018 г. по книгата е създаден и едноименния сериал, който е високо оценен и се радва на голяма популярност сред феновете на жанра.

 

За автора

Дан Симънс (р. 1948) е американски автор на бестселъри, добил световна популярност с романите си от цикъла „Хиперион“. Той е написал близо 30 книги в жанровете научна фантастика, фентъзи, трилър и хорър, отличени с десетки престижни награди като „Хюго“, „Локус“, „Небюла“, „Уърлд фентъзи“, „Бритиш фентъзи“, „Бритиш сайънс фикшън“, „Артър Кларк“, „Брам Стокър“ и „Шърли Джаксън“.

Един от най-известните му романи - „Ужас“ - е превърнат в успешен тв сериал, а Sony Pictures готвят екранизация и по „Лятото на страха“.

 

Откъс

Капитан Крозиър се качва на палубата и заварва кораба си нападнат от небесни привидения. Над него – над „Ужас“ – се стрелкат трепкащи дипли от светлина, които в следващия момент се отдръпват като цветните ръце на агресивни, но неуверени в себе си призраци. Ектоплазмените кокалести пръсти посягат към кораба, разперват се, понечват да го сграбчат и се отдръпват.

Температурата е минус петдесет градуса по Фаренхайт и бързо спада. Заради мъглата, образувала се по-рано, през единствения час на блед сумрак, до който се е свил сега денят им, скъсените мачти – трите стенги, брамстенгите, горният такелаж и най-горните части от рангоута са свалени и прибрани, за да намалят опасността от падане на ледени парчета върху палубата и от килване на кораба заради тежестта на отложения върху тях лед – сега стърчат като вледенени, грубо окастрени, прекършени дървета, отразяващи полярното сияние, което танцува по небето, от единия мътен хоризонт до другия. Докато Кро­зиър гледа, назъбените ледени полета около кораба посиняват, после се обагрят във виолетово, а накрая стават зелени като хълмовете от детските му години в северна Ирландия. Намиращата се почти на миля отпред и вдясно на борда гигантска планина от лед, която закрива гледката към другия кораб на експедиция­та, „Еребус“, сякаш за кратък момент излъчва цветно сияние и пламва със своя собствена студена светлина.

Крозиър вдига яката си и накланя глава назад, за да провери, по силата на четирийсетгодишния си навик, състоянието на мачтите и такелажа, и забелязва, че звездите над него пламтят със студена и постоянна светлина, но тези близо до хоризонта не само че потрепват, а и правят бързи движения нагоре-надолу и наляво-надясно. Крозиър беше виждал подобно нещо и преди – както в предишните си минавания през тези води, така и при пътуването си до далечния юг с Рос – и един от учените от експедицията до южния полярен кръг, човек, който беше прекарал първата зима в ледовете, полирайки и шлифовайки лещите на телескопа си, му бе казал, че пертурбациите на звездите вероятно се дължат на бързата промяна на посоката на пречупване на светлинните лъчи в студения въздух, надвиснал тежко, но неустойчиво над ледовете, покриващи моретата и невидимите замръзнали земи. С други думи, над новите континенти, невиждани по-рано от човешки очи. „Или поне – мисли си Крозиър – тук, в Арктика – от очите на белите хора.“

Крозиър и неговият приятел и тогавашен командир Джеймс Рос бяха открили точно такъв невиждан по-рано континент – Антарктида – преди по-малко от пет години. Те бяха кръстили морето, протоците и сушата на името на Рос. Нарекли бяха планините с имената на своите покровители и приятели, а двата вулкана, които се виждаха на хоризонта, с имената на двата им кораба – същите тези два кораба – и така димящите планини бяха станали Еребус и Ужас. На Крозиър му е чудно как не бяха кръстили някой значим географски обект на името на корабната котка.

Не бяха кръстили нищо на негово име. И сега, в тази мрачна вечер през октомври 1847 година, няма нито един арктически или антарктически континент, остров, залив, проток, планинска верига, леден масив, вулкан или проклет айсберг, който да носи името Франсис Роудън Мойра Крозиър.

На Крозиър изобщо не му пука за това. Докато през главата му преминава тази мисъл, той осъзнава, че е леко пиян. „Е – мисли си, машинално опитвайки да запази равновесие върху заледената палуба, която в момента е наклонена двайсет градуса към десния борд и осем градуса към носа, – през последните три години съм по-често пиян, отколкото трезвен, нали? Но и пиян съм по-добър моряк и капитан от този жалък нещастник Франклин в трезво състояние. Или от неговия розовобузест фъфлещ пудел Фицджеймс, честно казано.“

Вечно пиян, откакто София...

Крозиър тръсва глава и тръгва надолу по заледената палуба към носа и към единствения вахтен, когото може да различи под мъждукащата светлина на полярното сияние.

Това е ниският, приличащ на плъх в лицето Корнилиъс Хики, помощник-калафатникът. Тук, отвън, по време на вахта, в мрака всички мъже изглеждат еднакво, тъй като носят едно и също моряшко зимно облекло: бархетни и вълнени дрехи, покрити с тежък, непромокаем шинел; издути пухкави ръкавици, подаващи се от широките ръкави; така наречените „уелски перуки“ – масивни шапки с капаци за ушите, здраво закрепени и често съчетани с дълги вълнени шалове, увити около главата така, че да се подава само върхът на измръзналия нос. Но всеки от мъжете има в облеклото си нещо малко по-различно – шал от вкъщи, или втора уелска перука, нахлузена върху първата, или шарени ръкавици, изплетени с любов от майката, съпругата или любимата, и подаващи се изпод униформените ръкавици на Кралския флот – и Крозиър се е научил да разпознава всеки от своите петдесет и девет оцелели до момента офицери и моряци, дори и от разстояние, навън, в мрака.

Хики се е вторачил неподвижно някъде отвъд обраслия с ледени висулки бушприт, предните десет фута от който сега са затънали в леден хребет, защото кърмата на КНВ „Ужас“ се е повдигнала от налягането на леда и носът се е спуснал надолу. Хики е толкова вглъбен в мислите си или пък премръзнал, че не забелязва появата на капитана, докато Крозиър не застава до него край релинга, който се е превърнал в ледено-снежен олтар. Пушката на вахтения е облегната на този олтар. На никого не му се иска да докосва метал тук, в студа – даже и през ръкавиците.

Хики леко потрепва, когато Крозиър се обляга на релинга близо до него. Капитанът на „Ужас“ не вижда лицето на по-дребния двайсет и шест годишен младеж, но забелязва кълбата пара от дишането му, които изскачат иззад плътно омотаните вълнени шалове и уелската перука, и моментално се превръщат се в облачета от ледени кристали, отразяващи полярното сияние.

По традиция мъжете не отдават чест през зимата в ледовете, дори не докосват небрежно с пръсти челото си, както е прието да се приветстват офицерите в моретата, но дебело облеченият Хики леко провлачва крак, свива рамене и навежда глава, както обикновено се прави при среща с капитана на палубата. Заради студа вахтите са намалени от четири на два часа – според Крозиър на претъпкания кораб има достатъчно хора, за да се удвои броят на дежурните – и от бавните движения на Хики си личи, че той е полуизмръзнал. Колкото и пъти капитанът да повтаря на вахтените, че трябва непрекъснато да се движат по палубата, да ходят, да тичат на място, дори ако трябва да скачат, и да не отвличат вниманието си от наблюдаването на леда, те все пак предпочитат да стоят неподвижно през по-голямата част от дежурството си, сякаш са в южните морета, облечени с тропически ризи, и се оглеждат за морски сирени.

– Капитане.

– Господин Хики. Има ли нещо?

– Нищо след онези изстрели... след онзи изстрел... преди почти два часа, сър. А само преди малко чух, стори ми се, че чух... може би вик или нещо подобно, капитане... оттам, иззад айсберга. Докладвах на лейтенант Ървинг, но той каза, че вероятно е било просто пропукване на леда.

Два часа по-рано бяха съобщили на Крозиър за звук от изстрел откъм посоката на „Еребус“ и той бързо се бе качил на палубата, но тъй като звукът не се повтори, той не беше изпратил човек до другия кораб, нито пък някого на разследване в ледовете. Да се излезе в замръзналото море в този мрак, при наличието на тази... твар, дебнеща сред лабиринта от тороси и високи заструги, би означавало сигурна смърт. Сега съобщенията между двата кораба се предаваха само през онези намаляващи с всеки изминал ден минути на полумрак по пладне. След по-малко от седмица нямаше да остане нищо от деня, само арктическа нощ. Двайсет и четири часа в денонощието. Стодневна нощ.

– Сигурно е бил ледът – казва Крозиър, чудейки се защо Ървинг не му е докладвал за предполагаемия вик. – Изстрелът – също. Само ледът.

– Да, капитане. Ледът е, сър.

Никой от двамата не го вярва – изстрелът с мускет или пушка не може да се сбърка с нищо, дори от миля разстояние, а тук, в далечния север, звуците се разнасят свръхестествено далеч и отчетливо – макар че ледените блокове, притискащи все по-плътно „Ужас“, наистина постоянно тътнат, стенат, пукат, тракат, реват и крещят.

Това, което тревожи най-много Крозиър, са виковете, будещи го всяка нощ, когато изпадне за час-два в дълбок сън. Крясъците на леда твърде много му напомнят за мъчителните писъци на майка му в последните дни от живота ѝ... и за приказките на старата му леля за баншита, виещи в нощта и предсказващи смърт­та на някого в къщата. И двете неща го бяха лишавали от сън в детството му.

Крозиър бавно се извръща. Миглите му вече са заскрежени, а горната му устна е покрита с коричка от замръзнал дъх и сополи. Мъжете са се научили да държат брадите си добре увити под вълнените шалове и яките на пуловерите, но въпреки това често им се налага да прибягват до ножовете си, за да режат замръзнали кичури коса, залепнали за дрехите. Както повечето офицери, и Крозиър продължава да се бръсне всеки ден, макар че, заради стремежа да се икономисват въглища, „топлата вода“, която му носи неговият стюард, напомня по-скоро за едва разтопен лед и бръсненето се превръща в една доста болезнена процедура.

– Безмълвната дама още ли е на палубата? – пита Крозиър.

– О, да, капитане, тя почти винаги е тук – отговаря Хики, сега вече шепнеш­ком, като че ли има някаква разлика. Дори и Безмълвната да ги чува, тя не разбира техния английски. Но хората вярват – все повече и повече с всеки изминал ден, откакто тварта от ледовете беше започнала да ги преследва – че младата ескимоска е вещица със загадъчни способности. – На левия борд е с лейтенант Ървинг – добавя Хики.

– Лейтенант Ървинг? Неговата вахта би трябвало да е приключила преди час.

– Тъй вярно, сър. Но през последните дни където е Безмълвната дама, там е и лейтенантът, ако разрешите да отбележа. Тя не слиза долу, той също не слиза долу. Тоест докато не стане наложително... никой от нас не може да остане тук, отвън, толкова дълго, колкото тази ве... тази жена.

– Наблюдавайте леда и не си отвличайте мислите от работата си, господин Хики.

Книгата "Ужас (второ издание)" от Дан Симънс, можете да закупите с 20% отстъпка през сайта на Издателство Изток - Запад.

Сподели.

Относно автора

Avtora.com е създаден през 2001 г. като поддържаща медия на популярния по това време клуб О!Шипка. Впоследствие платформата променя своя фокус и от музикален сайт разширява темите и начина за доставка на съдържание.