Книгата „Лични спомени за Жана Д‘Арк“ на Марк Твен

За пръв път на български език – пълното издание на романа, който Марк Твен счита за най-добрата си творба.

Самюъл Лангхорн Клемънс (1835–1910), по-известен с псевдонима Марк Твен, е американски писател, често наричан „бащата на американската литература“ и „най-големият хуморист на своето време“. Въпреки че днес най-популярни са произведенията му „Приключенията на Том Сойер“ и „Приключенията на Хъкълбери Фин“, малко преди смъртта си той издава най-амбициозната си книга – исторически роман, посветен на Жана д’Арк, за чието написване прави 12-годишно проучване. За да придаде по-автентично звучене на текста, той представя романа като превод на стар ръкопис, създаден от „личния помощник и секретар“ на Орлеанската дева.

От всичките си книги харесвам най-много тази за Жана д’Арк.

Марк Твен

За автора

Самюъл Лангхорн Клемънс е истинското име на изтъкнатия американски автор на разкази, пиеси, романи, есета, пътеписи Марк Твен (1835–1910).

Самюъл Клемънс произхожда от стар род на преселници от Изтока, заселили се в градчето Флорида в щата Мисури (САЩ). Баща му е прокурор, впоследствие мирови съдия. Самюъл е шестото от седем деца, израснали в щат, в който робството все още е норма. В голяма част от творбите му основна тема е не друго, а робството. От детските си спомени в Мисури авторът се вдъхновява и за измисления град Сейнт Питърсбърг от знаковите му произведения „Приключенията на Том Сойер“ и „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Твен започва да пише едва на 16 години, когато списва статии и хумористични разкази за местния вестник „Ханибал Джърнъл“ – собственост на един от по-големите му братя. По-късно работи като печатар във Филаделфия, Ню Йорк, Сейнт Луис и др., а неутолимата му жажда за знания го прави редовен посетител в градските библиотеки, където се самообразова.

Авантюристичният дух на Клемънс си проличава не само в творбите му, но и в реалния живот – през 1859 г. получава лиценз за лоцман по река Мисисипи и работи като такъв до избухването на Гражданската война през 1861 г. Заминава с по-големия си брат за щата Невада, пътувайки с дилижанс повече от две седмици през прериите, Скалистите планини, мормонските общности… По време на въпросното пътуване получава вдъхновение и за някои по-късни свои пътеписи и разкази. В биографията на Марк Твен е и работата в сребърните мини на Вирджиния Сити, които скоро напуска и започва работа в местен вестник, където за пръв път използва добре познатия днес псевдоним Марк Твен, който взима от писателя Исая Селърс. В края на 1865 г. в нюйоркския седмичник „Сатърди Прес“ излиза и хумористичният разказ „Знаменитата скачаща жаба от окръг Калаверас“, който отбелязва първия по-значителен литературен успех на Твен. Сред многобройните му творби са безспорните литературни шедьоври „Приключенията на Том Сойер“ (1876), „Принцът и просякът“ (1881) и „Приключенията на Хъкълбери Фин“ (1884).

Марк Твен се радва на близки познанства и с някои от най-изтъкнатите за епохата учени като Никола Тесла и Томас Едисон. Голяма част от спечелените от писането пари Твен инвестира в нови изобретения, които водят единствено до загуба на средства.

След като си стъпва на краката отново, през 1894 г. Самюъл Клемънс започва околосветско пътешествие, посещавайки различни краища на света, за да изнася беседи с едничката цел да се издължи на кредиторите за последните си задължения. През това време губи една от дъщерите си. Няколко години по-късно и съпругата, и още една от дъщерите му си отиват от този свят. Марк Твен умира на 21 април 1910 г. в американския щат Кънектикът.

Откъс

Когато вълците се разхождаха необезпокоявани в Париж

Аз, Луи дьо Конт, благородник, съм роден в Ньофшато на 6 януари 1410 г.; с други думи, точно две години преди Жана д’Арк да се роди в Домреми. През първите години на нашия век семейството ми избягало в тоя затънтен край от Париж. В политиката се придържало към арманяците: били патриоти, поддържали нашия си френски крал, нищо че бил побъркан и безпомощен. Бургундците, които пък подкрепяли англичаните, обрали татко ми до шушка, погрижили се нищичко да не му оставят, освен дребната благородническа титла, така че, като стигнал Ньофшато, той вече бил сломен бедняк; обаче политическият климат в Ньофшато му се понравил и това му подействало оздравително. Пристигнал в област относително заспала; а зад гърба си оставил град, задъхан от ярост, лудост и злоба, където колели за забавление и ничий живот не бил в безопасност. Нощем по улиците на Париж беснеели тълпи, които грабели, изгаряли, убивали, безчестели, ненаказани и невъзпрепятствани. Слънцето изгрявало над срутени и пушещи сгради, над осакатени трупове, пръснати навсякъде по улиците, останали, както са паднали, разсъблечени до голо от мародери – нечестиви събирачи на кърваво зърно след тълпа кървави жътвари. Никой не смеел да вдигне мъртвите и да ги погребе; оставяли ги да гният – развъдници на болести. И то какви развъдници! Хората мрели като мухи в епидемии; погребвали ги тайно нощем, защото дневните погребения били забранени да не би да се разбере колко живота е погълнала чумата и това да изплаши останалите и да ги потопи в отчаяние. Настъпила накрая и люта зима, незапомнена във Франция от петстотин години. Глад, болести, убийства, лед и сняг – всичко се изсипало върху парижани наведнъж. Труповете лежали по улиците и в града посред бял ден влизали вълци и ги разкъсвали. 

Ах, в какъв позор, в какво нещастие живеела Франция! Защото вече повече от четвърт век в плътта ѝ се впивали зъбите на англичаните, които смазвали френските армии чрез тъй безкрайни разгроми и поражения, та се говорело и приемало за истина, че само като зърнат английски войник, французите си плюят на петите. 

Като бях на пет годинки, Франция беше сполетяна и от пословичното злощастие на битката при Азенкур; и макар английският крал да си замина у дома, там да се наслаждава на славата си, Франция остана просната – безпомощна плячка на върлуващите наемнически банди на бургундците. Една нощ част от тези банди нахлуха да грабят и в Ньофшато и в светлината на нашия горящ сламен покрив гледах как всички хора на този свят, които бяха скъпи на сърцето ми (с изключение на моя по-голям брат, вашия прародител, който беше оставен при Двора) биват съсичани въпреки молбите им за милост; слушах как касапите се присмиват на молитвите им и имитират отчаяните им жестове; мене не ме забелязаха и останах невредим. Когато диваците си отидоха, изпълзях и плаках цяла нощ при гледката на горящите домове; бях сам-самин, заобиколен единствено от мъртви и ранени, защото оцелелите бяха избягали и се бяха изпокрили.

Изпратиха ме в Домреми, в дома на свещеника, чиято икономка се превърна в моя любяща майка. Постепенно свещеникът ме научи да чета и да пиша и двамата с него бяхме единствените двама души в селото, които владееха това познание.

По времето, по което домът на благородния свещеник, на име Гийом Фрон, стана и мой дом, бях вече шестгодишен. Живеехме близо до селската черква, а градинката на родителите на Жана беше зад черквата. Семейството на Жана се състоеше от Жак д’Арк, бащата, съпругата му Изабел Роме, тримата му сина – Жак, на десет години, Пиер, на осем и Жан, на седем; и от Жана, четиригодишна, и невръстната ѝ сестричка Катрин, която нямаше и годинка. От първия ден започнахме да си играем заедно. 

Имах и други другарчета, с които си играех, особено четири момчета: Пиер Морел, Етиен Роз, Ноел Ренгюсон и Едмон Обре, чийто баща по онова време беше кмет, но и две момичета, горе-долу на възрастта на Жана; те постепенно ѝ станаха любими приятелки. Името на едната бешe Омет, а на другата викаха Малката Менжет. Тия момиченца бяха обикновени селянчета като самата Жана. Като пораснаха, омъжиха се за най-обикновени ратаи. Нали разбирате, извънредно прост народ бяха всичките, и въпреки това след много години дойде време, в което никой посетител, благородник или знаменитост, не пропущаше да поднесе почитания си на двете непретенциозни старици, които на младини са имали честта да другаруват с Жана д’Арк. 

Всичките ми приятелчета до едно бяха добри деца: най-обикновени селянчета, не особено интелигентни, разбира се, не може да се очаква такова нещо, но добросърдечни и дружелюбни, слушащи родителите си и почитащи свещеника, които, като пораснаха, бяха наследили, естествено, тесногръдието и предразсъдъците на по-възрастните от тях, възприети без съмнения... и без разсъждения, не е нужно да го казвам изрично. Бяха наследили религията, бяха наследили и политическите си убеждения. Ян Хус и хора като него може да са намирали недостатъци в Църквата, но в Домреми тези недостатъци не подкопаваха ничия вяра; и когато стана разцеплението – тогава бях на четиринайсет – и отведнъж се сдобихме с цели трима папи, никой в Домреми не се поколеба кого измежду тях да избере: папата в Рим беше истинският папа, всеки папа извън Рим не беше никакъв папа.

Всяко човешко същество в селото беше арманяк – значи патриот, и ние, децата, може да не мразехме нищо в света, но несъмнено мразехме англичаните яростно и със същата омраза се отнасяхме и към бургундците и политиката им.