За книгата
Виолет Тусен е пазителка на гробище – работа, която мнозина биха сметнали за отблъскваща, но за нея е спасение и ново начало. Тук тя намира убежище, предлагайки утеха на скърбящите, защото само позналите загубата на най-близките могат да разберат чуждата болка. Градината ѝ се превръща в пристан, а отглеждането на цветя и билки, на плодове и зеленчуци ѝ носи усещане за смисъл. Така постепенно усвоява умението да се радва на малките неща – чаша ароматен чай, прясно откъснат плод, импровизирани вечери с приятели в градината... Тя, която няма никого и нищо на света, открива умиротворение в този малък оазис на мълчанието, сред съседи, които вече са извън човешката суета. Със състрадание и разбиране гледа драмата на останалите на този бряг, предлагайки утеха и рамо, на което да поплачат. Защото винаги има неизречени думи, които напират да бъдат казани, макар че онези, за които са предназначени, вече не могат да ги чуят. Виолет обаче разбира – и казаното, и премълчаното.
Един ден в гробището пристига загадъчен мъж, който търси информация за непознат, при когото майка му е пожелала да бъде погребана вместо до баща му. Двамата с Виолет ще разплетат стара любовна история, докато постепенно заплитат своята. Минало и настояще се смесват, за да разкажат за самота и страдание, мъка и разкаяние, но и за любов, по-силна от смъртта.
„Вода за цветята“ е международен бестселър, преведен на над 30 езика и продаден в повече от милион екземпляра по света. Книгата е отличена с множество награди, в това число престижната „Мезон дьо ла Прес“. Най-продаваната книга в Италия за 2020 г.
За автора
Валери Перен е френска писателка, сценичен фотограф и сценарист. През последните десет години работи като съсценарист на най-новите филми на съпруга си, режисьора Клод Льолуш. След успешния ѝ дебютен роман „Забравените в неделя“ (Les Oubliés du dimanche), спечелил 13 награди, вторият ѝ роман „Вода за цветята“(Changer l'eau des fleurs), излязъл през 2018 г., ѝ донася още по-голяма популярност. Той е отличен с множество призове, в това число престижната награда „Мезон дьо ла Прес“ за 2018 г., и влиза в класацията на „Фигаро Литерер“ на 10-те най-продавани автори във Франция през 2019 г. Валери Перен е най-продаваният автор в Италия през 2020 г. Романът „Вода за цветята“ е издаден в 30 страни, включително Китай, САЩ и Русия.
Откъс
1
Когато ни липсва един човек,
всичко опустява.
Моите преки съседи не се страхуват от нищо. Те нямат притеснения, не се влюбват, не си гризат ноктите, не вярват в случайността, не дават обещания, не вдигат шум, не са социално осигурени, не плачат, не си търсят ключовете, очилата, дистанционното управление, децата, щастието.
Те не четат, не плащат данъци, не пазят диети, нямат предпочитания, не променят мнението си, не оправят леглата си, не пушат, не правят списъци, не мислят много, преди да говорят. Те нямат заместници.
Те не са подмазвачи, амбициозни, злопаметни, кокетни, дребнави, щедри, ревниви, небрежни, чисти, възвишени, забавни, фанатици, стиснати, усмихнати, лукави, брутални, влюбени, скандалджии, лицемерни, благи, коравосърдечни, безхарактерни, лоши, лъжци, крадци, комарджии, смели, мързеливи, вярващи, порочни, оптимисти. Те са мъртви. Единствената разлика между тях е дървеният материал, от който са направени ковчезите им: дъб, чам или махагон.
2
Какво би станало с мен, ако шума от стъпките ти
вече не долавям, дали твоят, или моят живот
си отива, не знам.
Казвам се Виолет Тусен. Преди бях пазачка на железопътен прелез, сега съм пазачка на гробище.
Наслаждавам се на живота, отпивам от него на малки глътки като от жасминов чай с мед. Вечер, когато портите на гробището ми са заключени и ключът е окачен на дръжката на вратата на банята, за мен настъпва раят.
Не, не този на съседите ми.
Говоря за рая на живите – глътка портвайн, реколта 1983 г., от който Хосе-Луис Фернандес ми носи по една бутилка всеки 1 септември. Остатък от ваканцията, събрал слънцето на циганското лято, от който си наливам в малка кристална чаша точно в седем вечерта, независимо дали вали дъжд, или сняг, или духа вятър.
Две напръстника рубинена течност. Кръвта на лозята на Порто. Затварям очи и му се наслаждавам. Една глътка е достатъчна, за да озари вечерта ми. Два напръстника, защото ми харесва лекото опиянение, но не и алкохолът.
Хосе-Луис Фернандес носи цветя на гроба на съпругата си Мария Пинто Фернандес (1956–2007) веднъж седмично освен през месец юли, когато аз поемам щафетата. Затова е портвайнът – знак на неговата благодарност.
Моето настояще е дар от небето. Това си казвам всяка сутрин, щом отворя очи.
Бях много нещастна, направо опустошена. Несъществуваща. Изцедена. Бях като моите преки съседи, но още по-зле. Организмът ми функционираше, но празен отвътре, без душата ми, която, изглежда, тежи двайсет и един грама, независимо дали човек е дебел, или слаб, висок, или нисък, млад, или стар.
Ала тъй като никога не съм имала влечение към нещастието, реших, че това не може да продължава така. Все някой ден то трябва да има край.
* * *
Животът ми е започнал много зле. Родена съм от неизвестни родители в северната част на департамента Арден, в онова ъгълче, което се врязва в Белгия и където климатът се определя като „преходно-континентален“ – обилни валежи през есента и чести студове през зимата. Винаги съм си представяла, че именно там „сивото небе се слива с реката“ от песента „Моята равна страна“ на Жак Брел.
Когато съм се родила, дори не съм изплакала, така че са ме оставили настрана като пакет, тежащ 2 килограма и 670 грама, без пощенско клеймо, без име на получател, докато попълнят документите, за да ме обявят за отпътувала, преди да съм пристигнала.
Мъртвородено. Дете без признаци на живот и без фамилия.
Акушерката трябвало бързо да ми измисли собствено име, за да попълни съответните полета, и избрала Виолет.
Предполагам, че цветът на тялото ми е бил такъв от глава до пети.
Когато съм сменила цвета си, когато кожата ми е порозовяла и се е наложило да попълни акта ми за раждане, тя не е променила името ми.
Била съм оставена върху един радиатор. Кожата ми се е затоплила. Сигурно коремът на майка ми, която не ме е искала, ме е бил вледенил. Топлината ме е върнала към живота. Вероятно затова толкова много обичам лятото и никога не пропускам възможността да изложа лицето си на първите слънчеви лъчи, точно като слънчоглед.
Моминската ми фамилия е Трене, като на Шарл Трене. Вероятно след Виолет същата акушерка ми е дала и фамилното ми име. Сигурно е харесвала Шарл, както и аз на свой ред го харесвах. Дълго време го мислех за свой далечен братовчед, нещо като „чичо от Америка“, когото никога нямаше да срещна. Когато харесваш даден певец, като пееш песните му, сякаш имаш някаква родствена връзка с него.
Фамилията Тусен приех по-късно, когато се омъжих за Филип Тусен. При такова име трябваше веднага да се усъмня. Обаче има мъже, които се казват Прентан, а бият жените си. Хубавото име не пречи някой да бъде негодник.
Майка ми никога не ми е липсвала, освен когато имах висока температура. Когато бях здрава, растях бързо. Израснах много стройна, сякаш Провидението ме бе дарило с прав като струна гръб, за да компенсира отсъствието на родителите ми. Винаги стоя изправена. Това е моя отличителна черта. Никога не съм се прегърбвала, дори и в дни на скръб. Често ме питат дали съм играла класически балет. Отговарям, че не съм, че стойката ми се дължи не на балетната станка и на танцуването на палци, а на ежедневието ми.
3
Какво като смъртта отнеме близките ми
или вземе мен, всички гробища превръщат
се в градини някой ден.
През 1997 г., когато нашата железопътна бариера беше автоматизирана, аз и съпругът ми загубихме работата си. За нас писаха по вестниците, наричайки ни последните косвени жертви на прогреса, служителите, които са вдигали и спускали последната ръчна бариера във Франция. За да илюстрира статията, репортерът ни направи снимка. Филип Тусен дори ме прегърна през кръста, докато позираше. Усмихвам се, но колко тъжни са очите ми на тази снимка!
В деня, в който излезе статията, Филип Тусен се върна от офиса на Националната агенция по заетостта с изпълнена със смут душа – току-що бе разбрал, че ще трябва да работи. Беше свикнал да правя всичко вместо него. По отношение на мързела му направо бях изтеглила печелившия билет от лотарията. Бях уцелила печелившите числа и джакпота, който върви с тях.
За да го ободря, му дадох да прочете една обява във вестника: „Пазач на гробище – професия на бъдещето.“ Той ме погледна, сякаш съм си загубила ума. През 1997 г. ме гледаше така всеки ден. Дали мъж, който е разлюбил обичната си някога жена, я гледа така, сякаш е полудяла?
Обясних му, че случайно съм попаднала на тази обява, че кметството на Брансион ан Шалон търси семейна двойка, която да пази и да се грижи за гробището, че графикът на мъртвите е неизменен и те ще вдигат по-малко шум от влаковете. Казах му също, че съм говорила с кмета и той е готов да ни наеме веднага.
Съпругът ми не ми повярва. Каза ми, че не вярва в случайността и че по-скоро би умрял, отколкото да отиде „там“ и да упражнява този долнопробен занаят.
Той включи конзолата си и започна да играе на „Супер Марио 64“. Целта на играта беше да събере всичките 120 звезди. Аз исках да се сдобия само с една звезда – късметлийската. Това си помислих, когато видях Марио да тича из всички нива, за да спаси принцеса Праскова, която е отвлечена от Боузър.
Аз обаче настоях. Казах му, че като станем пазачи на гробището, всеки от нас ще получава заплата, и то много по-висока, отколкото на прелеза, че обслужването на мъртвите е по-доходоносно от това на влаковете. Освен това ще получим много хубаво служебно жилище и няма да се налага да плащаме данъци. Така най-накрая ще напуснем къщата, в която живеехме от години – една барака, където през зимата покривът пропускаше вода като стара рибарска гемия, а през лятото беше топло като на Северния полюс. Убеждавах го, че това ще бъде ново начало и че имаме нужда от него, че ще сложим красиви пердета на прозорците, така че да не виждаме „съседите“, кръстовете, вдовиците и всичко останало, че тези пердета ще бъдат границата между нашия живот и скръбта на другите. Можех да му кажа истината, да му кажа, че тези пердета ще бъдат бариерата между моята тъга и тази на останалия свят. Можех, но не го направих. Трябваше да не казвам нищо, да го заблудя, да се преструвам, за да го накарам да отстъпи.
За да го убедя окончателно, му обещах, че той няма да прави нищо, че вече има трима гробари, които се грижат за изкопаването и поддръжката на гробовете, както и за поддръжката на цялото гробище. Казах му, че работата се състои само в отварянето и затварянето на портите, в едното присъствие, че работното време не е натоварващо, празниците и почивни дни са дълги като виадукта в Белгард сюр Валсерин, както и че аз ще върша всичко останало. Абсолютно всичко.
Супер Марио спря да тича. Принцесата падна с главата надолу.
Преди да си легне, Филип Тусен прочете отново обявата: „Пазач на гробище – професия на бъдещето.“ Нашият прелез се намираше в Малгранж сюр Нанси. През този период от живота си не живеех истински. По-правилно би било да се каже „през този период от смъртта ми“. Ставах от леглото, обличах се, работех, пазарувах, спях с хапче за сън или с две, а понякога и с повече. Виждах как съпругът ми ме гледа, сякаш съм си загубила ума.
Работното ми време беше ужасно досадно. Спусках и вдигах бариерата цяла седмица по петнайсет пъти на ден. Първият влак минаваше в 4:50 часа, а последният – в 23:04 часа. Мозъкът ми се бе синхронизирал със звуковата сигнализация за наближаващ влак. Чувах я още преди да прозвучи. Трябваше да си поделяме този адски ритъм, като се редуваме. Обаче единственото, което Филип Тусен правеше, бе да кара мотоциклета си и да сменя любовниците си.
О, как пътниците, които виждах през прозорците, ме караха да мечтая, макар да минаваха само малки регионални влакове, които се движеха между Нанси и Епинал и спираха десетина пъти по трасето в забравени от Бога села, за да обслужват местните жители. При все това завиждах на тези мъже и жени. Представях си, че отиват на срещи, срещи, които аз самата бих искала да имам.
Книгата "Вода за цветята" от Валери Перен, можете да закупите с 20% намаление, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
